Евалд фон Клайст е роден на 8 август 1881 г. в хесенския град Браунфелс на Лан, в стар пруски род на генерали и арситократи. Семейството му дава на страната трима фелдмаршали, а един от предците му, фелдмаршал граф Фридрих фон Клайст, спечелва през 1814 г. Лаонското сражение във Франция от самия Наполеон. Тридесет и един членове на неговото семейство са наградени с Pour le Merite . Бащата на Клайст е докторът по философия Кристоп Албрехт Август Хиго фон Клайст, преподавател по математика в частно средно училище.

През март 1900 г. Евалд фон Клайст постъпва като фаненюнкер в 3-ти кавалерийски полк на полевата артилерия, а на 18 август 1901 г. става лейтенант. През 1907 г. става полкови адютант. След завършването на кавалйерийското училище в Хановер (1908-1909) през 1910 г. получава чин оберлейтенант и е изпратен във Военната академия в Берлин, където преминава подготовка за офицер от Генералния щаб. По-късно през същата година се оженва в Хановер за Гизела Вахтел.

През 1912 г. Клайст завършва Военната академия и е командирован в 14-ти хусарски полк, в Касел, в качеството на офицер от Генералния щаб. Малко преди началото на Първата светвовна война му е присвоен чин ротмистър (капитан от кавалерията) и е прехвърлен на служба в щаба на 1-ви хусраски полк.

Следващите четири години ротмистър фон Клайст прекарва почти изцяло на Източния фронт. В сражението при Таненберг, състояло се в края на 1914 г, той командва кавалерийски ескадрон. Там руските войски, нахлули в Източна Прусия, претърпяват съкрушително поражение. На 17 октомври 1915 г. той се връща към задълженията си на офицер от Генералния щаб, бидейки назначен в щаба на 85-та пехотна дивизия от ландвера, воюваща на Източния фронт. На 1 януари 1916 г. става адютант на бригада, а през юни същата година адютант на дивизия.

В края на годината го прехвърлят на службата артилерийско-техническо снабдяване на 17-ти корпус. През 1917 г. е назначен за началник-щаб на гвардейска кавалерийска дивизия. След капитулацията на руснаците в началото на 1918 г. тази дивизия е прехвърлена на Западния фронт и Клайст участва в боевете при Реймс, Шампани и на река Маас. Към края на войната го командироват в щаба на 225-та пехотна дивизия. След продписването на примирието Клайст, според някои източници, за кратко служи в Доброволческия корпус, а след това постъпва на служба в райхсвера в качеството на началник-щаб на дивизия.

От 1919 до 1931 г. Евалд фон Клайст заема различни длъжности в щабове и военни учебни заведения. От 1920 до 1923 г. служи в 13-ти кавалерийски полк, от 1923 до 1926 г. е преподавател по тактика в Хановерското кавалерийско училище, от 1927 до 1928 г. е началник-щаб на 2-ра кавалерийска дивизия в Бреслау, от 1928 до 1931 г. – е началник-щаб на 3-та пехотна дивизия, а по-късно е началник-щаб на трети военен окръг в Берлин. През 1931 г. е назначен за командир на елитния 9-ти пехотен полк в Потсдам. В съответствие с длъжностите си той расте и в чин. 1922 г. – майор, 1926 г. – подполковник, 1929 г. – полковник и 1932 г. – генерал-майор. На 1 февруари 1932 г. той застава начело на втора кавалерийска дивизия в Бреслау, заменяйки на този пост Герд фон Рундщедт, който е повишен и поема командването на трети военен окръг. През 1935 г. Клайст е произведен в чин генерал-лейтенант.

Съпругата му ражда две момчета. Йоханес Юрген Евалд фон Клайст се ражда през 1917 г. и поема по стъпките на баща си. По време на Втората светвовна война той служи като капитан в кавалерията на Източния фронт. Вторият син на фон Клайст, Хуго Едмунд Кристоф Хайнрих, се ражда през 1921 г. и също служи в Русия, но в качеството на специалист по слеското стопанство. Той страда от астма и лекарите го обявяват за непригоден за военна служба.

Когато започва бързият ръст на Вермахта, 2-ра кавалерийска дивизия през 1936 г. е разформирована. Щабът на Клайст е преобразуван в щаб на осми военен окръг, а на 1 август 1936 г. той получава чин генерал от кавалерията.

В негово подчинение се намират 8-ма, 18-та и 28-ма пехотни дивизии, а също и трета и четвърта погранични команди. До февруари 1938 г. под негово ръководство тече нарастването на въоръжените сили в Силезия, а след това фон Браухуч, гледащ косо на промонархическите възгледи на фон Клайст, го принуждава да подаде оставка. В знак на признание за заслугите му Клайст е уволнен с правото да носи жълтите кавалерийски еполети, полагащи се на германските генерали. С тях той изкарва цялата Втора светвовна война.

В началото на войната

В течение на година и половина Евалд фон Клайст живее в прекрасното си имение във Вайделбрюк близо до Бреслау. Въпреки антипатията на фон Клайст към нацистите, неговата компетентност по отношение на военните дела никога не е оспорвана от Хитлер и обкръжението му. През август 1939 г. преди нахлуването в Полша на възраст 58 години той е върнат на служба. Командва 22-ри корпус, влизащ в състава на 14-та армия на генерал Зигмунд Вилхелм Лист и действащ на южния участък от фронта. След няколко дни на очакване в резерва на 4 септември 22-ри корпус, имащ в състава си танкова, пехотна и планинскострелкова дивизия, е хвърлен в бой. Клайст се отличава при овладяването на нефтодобивния район под Лвов. На 17 септември войските му се съединяват с войските на Гудериан близо до река Буг, разрязвайки на две Полша.

Във Френската кампания на Клайст дават изключително важна задача. На 29 февруари 1940 г. Хитлер потвърждава назначаването му за командващ на танковите сили на Западния фронт. Тези сили включват 41-ви моторизиран корпус на генерал Георг-Ханс Райнхард (6-та и 8-ма танкови дивизии), 19-ти моторизиран корпус на Хайнц Гудериан (1-ва, 2-ра и 10 танкови дивизии плюс елтиния мотопехотен полк “Велика Германия”) и три мотопехотни дивизии от 14-ти моторизиран корпус на генерал Густав фон Витерсхайм. От десет германски танкови дивизии пет се намират под прякото командване на Клайст, а още две го подкрепят в резерв. Така Клайст става първият военачалник, командващ танкова армия, въпреки че този термин влиза официално в употреба едва година и половина по-късно.

Щабът на 22-рри корпус получава временно името “Танкова група Клайст”. В действителност Клайст никога не е особено разположен към танковите войски и винаги е предпочитал коня пред танка. Главнокомандващите на германските сухопътни сили тогава все още се отнасят със съмнение към новия род войски и към концепцията за мълниеносната война (блицкрийг). Те чувстват, че Клайст ще съумее да удържи своенравния Гудериан и няма да даде възможност на ентусиастите от танковите войски да поставят под заплаха успеха на операцията с необмислените си действия. С други думи, предпазливостта на Клайст трябва да послужи като противовес на напористия Гудериан.

На танковата група на Клайст е възложена най-важната задача в цялата Френска кампания: да пробие отбранителната линия на река Маас и да се устреми към Ла-Манш, отрязвайки от юг армиите на съюзниците, както предвижда планът на Манщайн. В случай на успех главните сили на французите и на англичаните ще се окажат в обкръжение северно от Париж и войната ще може да се счита за спечелена.

Съгласно плана на Манщайн, трябва да се извърши пробив през труднопроходимите Белгийски Ардени и бързо да се форсира Маас. Отбранителната линия на тази река е слаба, защото съюзниците смятат за невъзможно настъплението по този маршрут на крупни танкови сили. На северния си фланг Клайст поставя корпуса на Райнхард, а на южния – корпуса на Гудериан. Витерсхайм, оставен в резерв, трябва да следва Гудериан, а веднага след Витерсхайм се движат пехотинците от 12-та армия на Лист.

5-та и 7-ма танкови дивизии от 15-ти танков корпус на генерал Херман Хот не се намират в пряко разпореждане на Клайст, но пред тях е поставена задачата да форсират Маас и да прикриват северния фланг. Танкова група Клайст тръгва от района на съсредоточаването си в 6 часа вечерта на 9 май 1940 г. Нощта се оказва безлунна и маршът по Айфел, както там се наричат немските Ардени, е бавен и труден. В 4 часа сутринта на 10 май на границата с Холандия, Белгия, Люксембург и Франция избухва ураган. Луфтвафе атакуват и военните летища, и наземните установки на съюзниците на дълбочина до 250 мили отвъд линията на фронта, панцергренадирите бързо преодоляват белгийските гранични укрепления. Френският кавалерийски корпус, който е трябвало да навлезе веднага в Белгия след нарушаването от немците на неутралитета на последната, не помръдва от мястото си през половината от утрото на 11 май: придвижването на французите трае твърде дълго, към вечерта на първия ден от настъплението предните подразделения на 10-та танкова дивизия встъпват в бой с 2-ра кавалерийска и 3-та колониална пехотна дивизии на французите и ги изблъскват към река Маас.

По това време Хитлер ликува, узнавайки, че британските експедиционни сили, а също и 1-ва и 7-ма френски армии, където влизат отбранителните части, бързо нахлуват в Белгия и Холандия, погрешно определяйки посоката на главния удар на немците. Сега, ако танковете успеят да направят пробив и да излязат към пролива Ла-Манш, немците могат да смятат победата си за сигурна.

На следващия ден Клайст за малко не извършва грешка. Френските кавалерийски части, настъпващи от района Монмеди, се опитват да го ударят по левия му фланг. Той нарежда на Гудериан да прекрати придвижването на лявофланговата 10-та танкова дивизия и да обърне фронта й на юг, за да отрази атаката на французите. Този ход ще отвлече трета сила – 19-ти моторизиран корпус от изпълнението на основната задача – форсирането на река Маас при Седан – и ще направи успеха на тази операция крайно съмнителен. Гудериан горещо възразява, и Клайст се предава под натиска на аргументите му, нареждайки на Витресхайм да организира прикритието на левия фланг на подразделенията на 14-ти моторизиран корпус. Настъплението продължава.

В този ден германските танкове нанасят поражение на френската кавалерия. 2-ра и 5-та дивизии от леката кавалерия, влизащи в състава на 2-ра френска армия, частично отстъпват към главната линия на отбраната зад река Маас, а частично са разпръснати; в резултат на това се открива десният фланг на 9-та френска армия, която също започва да отстъпва. По това време у френския главнокомандващ генрал Гамелен се заражда подозрение, че арденският пробив може да се явява и истиснкото направление на главния удар на немците. Неговото разузнаване вече е установило номера на четири от петте танкови дивизии на Клайст, действащи на север. Гамелен нарежда на единадесет френски дивизии с максимална скорост да се предислоцират в незаплашения участък от фронта. На тези части е дадена непрекъсната “зелена светлина” по железопътните линии. Проблемът обаче е в това, че тези дивизии могат да пристигнат на Мааския отбранителен рубеж между 14 и 21 май, което притеснява Гамелен, защото той не очаква от Клайст, че той ще започне пресичането на Маас едва при пристигането на пехотата на 12-та армия на Лист, а това трябва да се случи не по-рано от 19 май.

На 12 май от Маас се изтеглят последните остатъци от френските кавалерийски части и всички мостове в полосата на настъплението на Клайст са взривени. Френската кавалерия не изпълнява задачата си, да задържи немците за пет-шест дни. Това много разтревожва генерал Хюнцигер, командващ 2-ра френска армия, защото именно на неговите войски предстои да поемат таранния удар на Гудериан. Той моли за подкрепления и главното командване му дава 3-та бронетанкова и 3-та моторизирана дивизии, а също и 14-та пехтна дивизия от 9-та армия, дясното крило на която трябва да влезе в бойно съприкосновение с със северния фланг на групата на Клайст (41-ви моторизиран корпус на Райнхард). Но за предислокацията на тези части също е необходимо известно време.

В същия ден, 12 май, в командния пункт на Клайст пристига старши адютантът на Хитлер, полковник Шмунд. Фюрерът иска да узнае, има ли намерение Клайст да се опита да форсира Маас на следващия ден или смята да чака подхождането на Лист. Клайст отговаря, че ще атакува “незабавно, за да не загуби време”. Хитлер одобрява това решение и наржда да се осигури въздушна поддръжка със силата на пикиращи бомбардировачи от 8-ми въздушен корпус на генерал барон Волфрам фон Рихтхофен.

По това време Клайст вика в командния си пункт Гудериан и му нарежда да форсира Маас и да атакува противника в района на Седан. Операцията трябва да започне в 4 часа на следващия ден, 13 май. Гудериан заявява, че за провеждането на тази операция той разполага само с две дивизии, защото 2-ра танкова на северния му фланг в това време е скована от упоритата съпротива на французите в сектора Семуа. Той иска форсирането да се отложи, за да може да разполага с цялата сила на корпуса си. Тази нетипична за Гудериан предпазливост трябва да се дължи на обстоятелството, че малко преди разговора с Клайст той преживява смъртна опасност. По време на една от много редките въздушни атаки на французите бомба попада в щаба на Гудериан, разположен в булонския хотел “Панорама”, и той едва избягва гибелта. Парче от бомба счупва на сол прозореца, през който гледа генерала, и му се налага да вземе неприятен душ от стъклени парчета. Тази случка изважда Гудериан от състоянието на душевно равновесие. Клайст отказва да се съобрази с възраженията на главния танкист на Германия и му нарежда да започне атака с разполагащите сили. Подобна заповед е дадена и на Райнхард.

Гудериан смята да атакува дивизиите, разположени, в центъра с 1-ва танкова. Масираният удар се нанася западно от Седан. Тази дивизя е усилена с полка “Велика Германия”. За артилерийска поддръжка на 1-ва танкова дивизия са придадени частите на корпусната артилерия, а също и артполка на съседната дивизия. Седан е защитаван от 55-та и 71-ва френски пехотни дивизии, които не се отличават с високо ниво на военна подготовка. Френският генерал Грансар, командир на 10-ти корпус, отбраняващ този участък от фронта, се изразява за войниците от тези дивизии като за “затлъстели, изнежени мъже на възраст от 30 до 40 години, на които трябва отново да бъде преподаден курс по боева подготовка”. От 450 офицери от 55-та дивизия кадрови са не повече от две десети, освен това тази дивизия е окомплектована с 25-мм противотанкови оръдия само на 25 процента от щатното си количество, и при това въпреки факта, че във френските складове се съхраняват 520 такива оръдия – което е напълно достатъчно за снабдяването на 10 дивизии. 71-ва пехотна се намира в още по-плачевно състояние. Окомплектована е с противотанкови оръдия по-малко от 50 %, а от 17 000 войници и офицери от личния й състав 7000 се намират или в отпуск, или се оказват болни. Бойният дух и на двете дивизии е нисък.

Полкът “Велика Германия” преплава реката на надуваеми лодки и минава на понтони, и се настанява в западните покрайнини на Седан. Заобикаляйки града, той овладява в 7 часа вечерта ключовата височина Марфе. След “Велика Германия” на другия бряг се отправя пехотата на 1-ва моторизирана бригада на 1-ва танкова дивизия, която около 7.30 вечерта излиза на височината Марфе. Към тези части едва по-късно, в тъмнината, се присъединяват два пехотни батальона на 10-та танкова дивизия, които форсират Маас югозападно от града, когато започва да се стъмва. След това на работа се хващат немските сапьори, които изграждат понтонен мост за 38 минути, и по него веднага преминава потокът от пехота и противотанкови оръдия. Към полунощ при Глер е вдигнат шестнадесеттонен мост.

В пет час през деня на десния фланг най-сетне се появяват предните подразделения на 2-ра танкова дивизия на генерал-лейтенант Рудолф Файел – 5-ти танков разузнавателен и 2-ри мотоциклетен батальони. Гудериан веднага им нарежда да преминат реката. Те се настаняват на самата допирната точка между 55-та пехотна и 102-ра крепостна френска дивизии, която едновременно е допирна точка между 2-ра армия на Хюнцигер и 9-та на Корап. В 5.10 часа 55-та пехотна дивизия съобщава за загубата на контакт с пехотата от ляво. Между 2-ра и 9-та армии се открива процеп, на който е отсъдено повече да не се затвори.

В това време сред френските артилеристи започват да се разпространяват слухове за това, че немските танкове вече са се появили на височината Марфе и са достигнали Булсон, село на пет мили южно от Седан. Тези слухове са лъжливи. През реката все още не е преминал нито един танк, но слухът плъзва и сред пехотинците. Полковниците, командващи полка с тежка артилерия на 10-ти корпус и групата за артилерийска поддръжка на 55-та дивизия, нареждат на частите си да се изтеглят, а след това и самите те изчезват. В паниката 55-та дивизия изоставя голяма част от оръдията си. Пътищата скоро се оказват задръстени от войници, които по думите на генерал Гулер, са “обзети от ужас и намиращи се в клещите на масовата истерия”. Дивизията се пръсва, някои от нейните подразделения бягат без да спрат до самия Реймс, намиращ се на шейсет мили от Седан. Скоро под контрола на Гудериан се оказва плацдарм с размер пет мили в ширина и пет мили дължина. На развиделяване през реката успява да премине цяла танкова бригада.

На френската страна цари пълна неразбория. Корап нарежда на 3-та кавалерийска бригада и 53-та пехотна дивизия да се придвижат към река Бар на запад от плацдарма на Гудериан, но на мястото пристига само 3-та бригада. Поради несъобразителни заповеди 53-та пехотна дивизия блуждае цялата нощ, описвайки кръгове, и на 14 май не успява да стигне до река Бар. Но дори и да бе успяла да стигне до там, от нея щеше да има малка полза. Тя е много зле обучена част, която през цялата зима работи по строителството на укрепления, а след това е използвана от селскостопанския департамент в Сена и Уаз.

В седем часа сутринта, три часа след определения срок, французите предприемат контраатака със силите на 231-ви пехотен полк и два танкови батальона, поддръжка на пехотата от резерва на 10-ти корпус. Успяват да изкарат от строй два немски танка и да унищожат две 88-мм оръдия. Сериозно е ранен командирът на 1-ви танков полк. Но към средата на деветото утро вече горят половината от френските танкове и загива командира на пехотния полк. Подразделения на левия фланг от 71-ва пехотна дивизия, още невидели нито един немски пехотинец, започват бързо да се изтеглят към тила. Скоро в небето се появяват немските пикиращи бомбардировачи Юнкерс-87 и към вечерта 71-ва дивизия престава да съществува. Въпреки това Хюнцигер докладва по радиовръзката на Гамелен, че плацдармът е обкръжен, а височината Марфа се намира в ръцете на французите.

На сутринта в района на боевете пристига 3-та френска бронетанкова дивизия, която е сформирана едва шест седмици преди началото на немското настъпление; но поради липса на гориво тя бездейства през първата половина на деня. Френските танкове са конструирани само като поддръжка за пехотата и поради това радиуса им на действие е три пъти по-малък от този на немските танкове. Дивизията вече се готви за контраатака заедно с 30-та механизирана дивизия. Тази контраатака е определена за втората половина на четвъртия ден от битаката при Седан, но се намесва генерал Флавини, командир на 21-ви френски корпус. В съответствие с френската тактическа доктрина от 1940 г., която води началото си още от Първата световна война, Флавини гледа на танковете и бронемашините само като на средство за поддръжка на пехотата. Затова той отменя контраатаката и разпределя двете дивизии по участък на фронта в ширина дванадесет мили. Генерал Хюнцигер по това време се намира на път, премествайки щаба си във Верден, и не може да повлияе на решенито на Флавини.

Решението на Клайст да форсира Маас без щателна подготовка е правилно. През деня на 14 май Гудериан в стремителен порив преминава река Бар. Група Шануан – 5-та бригада на леката кавалерия и 1-ва кавалерийска бригада на 2-ра френска армия – оказват яростна съпротива, но не успяват да спрат танковите части. С приближаването на нощта френската кавалерия започва да остъпва в южна посока, а остатъците на разпиляната на парчета 53-та пехотна дивизия отстъпват в различни посоки. През нощат в ръцете на Гудериан се оказват хиляди пленени и над четирдесет оръдия.

9-та армия на французите започва да се разпада. “На земята, - пише по-късно Бенуа-Мешен, - деморализираната армия на Корап изобщо не прилича на армия, загубила всякаква дисциплина”. На следващия ден, 15 май, организираната съпротива на французите срещу придвижването на Гудериан е прекратена напълно и започва “щурма към Ла-Манш”. По това време Гамелен позвънява на Хюнцигер и развълнувано му напомня, че 3-та бронетанкова дивизия му е предадена за организирането на контраатака. Хюнцигер губи няколко часа за предаване на съответните заповеди на Флавини, а той на свой ред губи не малко скъпоценно време, спускайки тези заповеди на генерал Антуан Брокар, командир на дивизията. По разчет на Флавини, за да се съберат разпръснатите подразделения в един юмрук, е нужно не по-малко от едно денонощие. По-късно този ден Хюнцигер освобождава Брокар от командването на дивизията за това, че той не е успял да я събере достатъчно бързо! По това време, на север, Корап дава заповед за настъпление на 102-ра гарнизонна дивизия. До този момент тази лошо въоръжена част, съставена от възрастни резервисти, успешно удържа натиска на целия 41-ви моторизиран немски корпус – подвиг достоен за възхищение! Обаче веднага щом 102-ра дивизия започва да отстъпва, изоставяйки поради недостиг на транспорт голяма част от своето тежко въоръжение и артилерия, на ариергарда й се нахвърля 6-та танкова дивизия на генерал-лейтенант Франц Кемпф, танкистите изграждат мост от подръчни средства през Маас и се впускат в гонитба на гарнизонните войници. Скоро 102-ра дивизия е принудена да отстъпи и също прекратява съществуванието си. След Кемпф по същия мост преминава 8-ма танкова дивизия и към вечерта предните подразделения на Райнхард се придвижват на дълбочина четирдесет мили.

Тази нощ Клайст нарежда на Гудериан да спре и да почака, докато останалите части не се закрепят на плацдарма и не организират надеждната му отбрана. Гудериан се втурва назад, за да се види с полковник Курт Цайтцлер, началник-щаб на танковата група, а след това и със самия Клайст. След горещи спорове Клайст се съгласява да бъде продължено настъплението още за едно денонощие, за да се образува пространство, достатъчно за прехвърлянето на пехотен корпус на плацдарма.

На 16 май предните части на Гудериан преминават четирдесет мили и се намират на разстояние петдесет и пет мили западно от Седан. Райнхард прекарва през реката останалите подразделения на своя корпус и се придвижва няколко мили, унищожавайки по пътя целия 41-ви френски корпус. От щаба на 9-та френска армия, където вместо Корап сега се разпорежда генерал Жиро, го отделят единадесет мили. Но и Жиро е безсилен да промени нещо. Ширината на процепа в сектора на 9-та армия вече достига шесдест и две мили. И като капак на всички беди за 41-ви моторизиран корпус немците разгромяват вечерта 27-ма френска бронетанкова дивизия. Танковете на тази дивизия се придвижват по железопътни платформи в Син-ле-Аббе, а бронираните машини по шосето. 6-та танкова дивизия на немците заварва французите на марш и отрязва танковет им с къс радиус на действие от моторизираната колона, където се намират камионите с гориво. Дивизионната артилерия не успява да се разгърне и се оказва унищожена, а голяма част от танковете е разбита направо на самата железопътна гара на Син или близо до нея. Някои танкове изгрят направо на платформата. Подразделенията за свръзка на 2-ра бронетанкова също са разгромени и управлението на останалите части е напълно дезорганизирано.

В началото на кампанията Франция има само четири бронетанкови дивизии. Първата Хот унищожава още на северния фланг; от втората дивизия сега са останали само жалки части. Третата се намира в разпореждане на Хюнцигер, който отстъпва в югозападна посока. Формирането на четвъртата под командването на полковник Шарл де Гол едва сега приключва. В Париж плъзва паника, когато на правителството става изветсно, че между настъпващите немски танкове и столицата не остава нито една дивизия, защото Гамелен е хвърлил целия стратегически резерв в Белгия и Холандия още в първите дни на кампанията. В този ден правителството, без да подозира, че целта на Клайст е крайбрежието на Ла-Манш, а не Париж, решава да евакуира всички свои учреждения в Тур.

Страх цари и в лагера на немците, но по друга причина. Още на 15 май генерал-полковник Герд фон Рундщедт, командващ група армии “А”, обмисля да спре Клайст на река Уаз приблизително на седемдесет мили от Седан. На 16 май той нарежда да се направи почивка в настъплението за едно денонощие, за да може да се придвижи пехотата и да прикрие фланговете на Клайст. Браухич одобрява това решение. То не среща недоволството и на Клайст, тъй като съвпада със собствената му заповед, отдадена ден по-рано. След това постъпва донесение от Гудериан с равносметка за двадесетичетиричасовото настъпление. Но в него се съобщава, че Гудериан е решил на следващия ден да продължи настъплението. По-късно Гудериан казва, че след успехите на 16 май изобщо не му минава през главата, че заповедта за спиране все още има сила. Обаче командването се придържа към друго мнение, виждайки в донесението на Гудериан нарушение в субординацията, и веднага по радиостанцията на буийния танкист е предадена още една строга заповед за преустановяване на по-нататъшното настъпление на 19-ти корпус. Освен това му казват да чака Клайст на полковия аеродрум на 19-ти корпус в 7 часа сутринта на другия ден.

Това своеволие на Хайнц Гудериан почти прелива чашата на търпение на командващия на танковата група. В блестящия талант на Гудериан никой не се съмнява, но на тези, които работят с него, не им е леко. Той има репутация на своенравен, лошо управляван командир, “необязден кон”. Още в Полша Клуге и Бок се измъчват доста с него. Общоизвестно е и това, че назначението на Клайст за командващ на танковата група не предизвиква у Гудериан особен възторг. Както ще видим, между тях вече се е случила случка. Едва напускайки борда на самолета, Клайст устройва на временния аеродрум строго мъмрене на Гудериан за неспазване на заповедите. Да стои по войнишки и смирено да слуша упреците не е в характера на последния и той започва яростна караница, която завършва с това, че изпадналият в ярост Гудериан иска да го освободят от командването на корпуса. Клайст за момент се слисва, но не си взема думите назад. Косата удря на камък. Той, без да помръдва от място, дава заповед за освобождаването на Гудериан от длъжност.

По-късно на този ден, 16 май, в конфликта се намесва и генерал-полковник Лист, командващ 12-та армия, който урежда нещата. Той казва на Гудериан, че заповедта за спиране идва от Хитлер, а не от Клайст, и че на Гудериан не се разрешава да остави командването на корпуса. Командването на група армии “А” очаква, че заповедта за спиране ще бъде изпълнена от всички, добавя той, но в същото време не се забранява да се води “разузнавателен бой”. Щабът на корпуса трябва да остане там, където се намира в настоящия момент. След това Лист заминава за щаба на танковата група, за да успокои самолюбието на Клайст.

Гудериан интерпретира тази заповед на Лист като “зелена светлина” за продължаване на настъплението и се втурва напред със своите танкове, осъществявайки управлението на войските от щаба на предните си формирования. Този път той е по-внимателен и води радиоразговори в специален режим, непозволяващ на висшестоящите щабове да ги прихванат.

На 17 май французите организират контраатака със силите на 4-та танкова дивизия на Шарл де Гол. По-късно на това събитие се придава по политически причини твърде голямо значение, но в действителност то изобщо не повлиява на придвижването на немците, които без трудности отразяват френската контраатака. 4-та бронетанкова все още не е успяла да достигне високо ниво на бойна готовност. Когато започва настъплението, тя едва се намира в стадий на формиране и не успява да проведе нито едно дивизионно тактическо учение. На практика тя няма пехотна подкрепа. Много от танковите й екипажи по-рано са преминали през подготовка само на леки танкове, а сега им се налага да имат работа с тежките танкове “Б”. Поради недостиг на боеприпаси френските танкове произвеждат на стрелбищата само по един изстрел от 75-мм оръдие на купола, а сега им предстои да влязат в бой с елитен танков корпус. Скоро 4-та бронетанкова дивизия попада под ударите на Юнкерс-87 и започва да отстъпва. Обаче за разлика от другите френски дивизии, попаднали под ударите на танковата група на Клайст, тя не се разпада и това говори нещо за способностите на де Гол като военачалник.

Германското главно командване си връща самообладанието и на 18 май заповедта за спиране на нападението е отменена. На Гудериан и Райнхард са дадени указания да пробият отбраната на Северния канал, спешно създадена от съюзниците с цел да се прегради пътя на немците към Ла-Манш. Пехотинците на 23-та и 12-та британски дивизии заемат своите участъци, но френските части, които потеглят към сектора на юг от Ла-Манш в дължина 14 мили, не пристигат.

Освен това в тези две британски континентални дивизии няма артилерийско прикритие и те в края на краищата не издържат натиска на 1-ва, 2-ра, 6-та, 7-ма и 8-ма танкови дивизии. Тази отбранителна линия не се държи дълго.

Генерал Жиро се опитва да организира контраатака със силите на 1-ва френска механизирана дивизия, но не се получава нищо. Тази дивизия е така пръсната по фронта на 1-ва северноафриканска пехотна дивизия, че до единадесет и половина вечерта така и не успява да се събере. В този момент танковете на Райнхард се придвижват към Льо Кател, където Жиро устройва своя команден пункт. Щабът на 9-та френска армия е подложен на пълен разгром. Успява да се спаси само Жиро, който се измъква, пълзейки в местността. Заловен е на следващия ден: френските източници потвърждават, че той е заловен от танкови отряди. В германските източници се говори за готвачите на полевата кухня. Френската 9-та армия прекратява съществуването си.

По това време в щабовете на върховните командвания и от двете страни на фронта цари състояние близко до истерия. Хитлер мъмри Браухич и Халдер за твърде бързите темпове на настъпление, което според него поставя под заплаха успеха на цялата кампания.

Премиер-министърът на Франция, Пол Рейно, който има къде по-големи причини за безпокойство, уволнява 68-годишния маршал Гамелен и назначава на негово място 73-годишния маршал Максим Вейген. Той също въвежда в правителството в качеството на вице-премиер 84-годишния маршал Петен. Това е “свежата кръв”! И двата избора са неоправдани. Петен е пораженец, а Вейген ненавижда англичаните в частност и всички политици като цяло. Първото нещо, което той прави, ставайки главнкомандващ, - е да се отправи да спи. До 21 май той не издава нито една заповед.

На 19 май, въпреки нервността на фюрера, настъплението на танковите войски продължава. Лорд Горт командващ британските експедиционни сили, съобщава във военното министерство, че скоро на дневен ред с цялата му острота може да се постави въпроса за евакуация. Той нарежда на авиацията, придадена към британския корпус, да се пребазира в Обединеното кралство. По това време германската 8-ма танкова дивизия смазва бойния ред на 70-та пехотна бригада на 23-та британска пехотна дивизия. Към настъпването на нощта от бригадата остават по-малко от двеста и петдесет войници. На запад 1-ва танкова дивизия овладява плацдарм на другия бряг на Сома, близо до Перон, и взема в плен няколко френски щабни офицери.

На следващия ден, 20 май, подразделенията на 2-ра танкова дивизия вземат Абвел, преодолявайки разпокъсаната съпротива на съюзниците. В 7 часа вечерта един танков батальон излиза на Ла-Манш в района на Ноел. Над 400 000 френски и британски военнослужещи се оказват в обкръжение, станало по-късно известно като Дюнкеркския котел.

На 21 май съюзниците заставят германското главно командване да се развълнува немалко, организирайки в района на Арас контранастъпление на бронетанковите си сили. И въпреки че немците го отразяват със силите на 7-ма танкова дивизия на генерал-майор Ервин Ромел и 3-та моторизирана SS дивизия на генерал Теодор Айке от състава на 15-ти моторизиран корпус на Хот, те все пак напомнят на Хитлер, Рундщедт и Клайст за уязвимостта на “танковия коридор”, дълъг 156 мили и широк в най-тесния си участък 25 мили. В резерв на Рундщедт остава 15-ти моторизиран корпус, а Райнхард държи на изток 8-ма танкова дивизия в случай на още една контраатака на съюзниците. В този момент Клайст прави сериозна грешка: той оставя на 22 май 10-та танкова дивизия от 19-ти корпус в резерв, въпреки че Гудериан планира да я използва за овладяването на Дюнкерк.

Гудериан продължава движението си към пристанищата на Кале и Булон с две от останалите на негово разположение дивизии, но сега се намесва Рундщедт и нарежда на Клайст да не атакува тези пристанища, докато не се изясни ситуацията в Арас.

В резултат на това са загубени още пет часа. Накрая през деня на Гудериан разрешават да продължи настъплението, и Клайст решава да му върне 10-та танкова дивизия. Гудериан веднага я хвърля към Кале, за да освободи по-добре снабдената 1-ва танкова дивизия за овладяването на Дюнкерк. Понеже Кале и Булон са напълно отрязани, Дюнкерк остава единственото пристанище, през което от северния котел могат да се евакуират съюзниците.

Досега нервността, колебанията и задръжките от страна на щабовете над корпсуното командване не оказват някакви значителни последствия. На 23 май обаче следва знаменитата заповед за задържане на настъплението, отдадена от самия Хитлер, която позволява на 224 585 британски и 112 546 френски военнослужещи да се евакуират по морски път в Англия. Без тези 337 000 войници и офицери Лондон вероятно би приел предложението на Хитлер за примирие. Рундщедт приветства това спиране, но Гудериан, Халдер и Браухич са против, макар възраженията на последния да са както обикновено нерешителни.

Във връзка с това Клайст изпитва смесени чувства. Той долага, че загубите му в танкове (унищожени и извън строй) превишават 50 процента. В действителност тази цифра е преувеличена с 20 процента. Обаче, когато на 22 май от щаба на група армии “А” постъпва първата заповед за спиране, Клайст продължава настъплението. “Реших да игнорирам заповедта”, - казва той след войната. 41-ви моторизиран корпус форсира канал Сент-Омер и се придвижва към Азбрук, прерязвайки главния път за отстъпление на англичаните. В тази акция едва не попада в плен лорд Горт. Получавайки на 23 май повторна заповед, този път от щаба на фюрера, съставена в по-категоричен тон, Клайст отстъпва, съгласно тази заповед, на границата на канала Ер-Сент-Омер и прекарва там в течение на три дни. Действителни виновници за това, което се случва при Дюнкерк, са Хитлер и Гьоринг. Последният убеждав фюрера, че Луфтвафе и сами могат да унищожат противника, което разбира се е непостижимо. Хитлер носи главната отговорност, защото той се хваща за думите на Гьоринг.

След заповедта за спиране германските танкови войски започват да се занимават с ремонт и техническо обслужване на машините си, нещо за което отдавна се е появила необходимост, и след почивката се придвижват на юг за решаващото настъпление. Осъществява се заветната мечта на Гудериан: 19-ти корпус получава временно наименование танкова група Гудериан, и на него са му приподчинени 39-ти моторизиран корпус на генерал Рудолф Шмид и 41-ви моторизиран корпус на Райнхард. За Клайст остава 14-ти моторизиран корпус и допълнително му е даден 16-ти моторизиран корпус на генерал Ерих Хьопнер. Сега в негово разпореждане са четири танкови, две пехотни и две моторизирани SS дивизии, а също и армейска моторизирана дивизия и полк “Велика Германия”.

Втората фаза на кампанията по своята същност не представлява нещо повече от гигантска операция по прочистване, защото най-добрите френски дивизии вече са унищожени. Последното настъпление започва на 5 юни. Хьопнер нанася удар по участък на фронта в щирина шест километра. Плътността на танковете съставлява над сто машини на километър. Френската 6-та армия скоро започва да отстъпва в безпорядък. Когато на 21 юни Франция капитулира, 16-ти моторизиран корпус се намира в Лион, а 14-ти моторизиран корпус в района на Бордо, близо до испанската граница.

За своите победи във Франция и Белгия Евалд фон Клайст на 19 юли е произведен в чин генерал-полковник. След кратко пребиваване на служба в окупационните войски той е прехвърлен на Изток, където на Хитлер предстои да се сблъска с нови врагове. Останалата част от кариерата на Клайст, с изключение на няколко непродължителни отпуски, е свързана с Източния фронт.

Източният фронт

В началото на 1941 година 22-ри корпус на Клайст започва да се нарича щаб на 1-ва танкова група, на която е възложена задачата да бъде острие на германската агресия срещу Гърция. През март 1941 година това съединение се дислоцира в района на българската столица София. Но в нощта на 26 срещу 27 март пронемското правителство на премиера Драгиша Цветкович в Белград е свалено и на негово място идва хунтата на генерал Симович, бивш командващ на югославските ВВС. Хитлер бързо решава да нахлуе едновременно и в Югославия и 1-ва танкова група получава задача да започне на 8 април внезапно настъпление по линията Ниш-Крагуевац-Белград и колкото може по-бързо да превземе югославската столица. Понеже местността в югоизточна Югославия е гориста, пътищата не са много и са примитивни, а най-дибрите войски на противника са около столицата, задачата на Клайст никак не е лека.

Под свое командване на 8 април Клайст има 14-ти моторизиран корпус на Витерсхайм (5-танкова, 11-та танкова, 294-та пехотна и 4-та планинскострелкова дивизия) и 11-ти корпус на генерал Йоахим фон Корцфлайш (60-та моторизирана пехотна дивизия и няколко по-незначителни части).

5-та югославска армия оказва на придвижването на Клайст ожесточена, но не продължителна съпротива, която към вечерта е сломена. На 9 април Клайст взема Ниш и нарежда на своята челна 11-та танкова дивизия да продължи настъплението в североизточно направление към Белград. 5-та танкова дивизия завива на юг, за да отреже югославските сили, намиращи се в района на Лесковац. Бързо настъпвайки в долината на Морава, Клайст смазва десния фланг на 6-та югославска армия. Към вечерта на 12 април той вече е преминал 125 мили и се намира на разстояние по-малко от 40 мили от Белград. Клайст влиза в града начело на 11-та танкова дивизия в 6.30 сутринта на 13 април. Понякога му приписват заслуги за овладяването на югославската столица. Обаче подразделенията на 2-ра мотопехотна SS дивизия “Райх” под командването на SS-оберщурмбанфюрер Клингенберг влизат в града от север в 5 часа вечерта на предния ден, освобождават интернираните сътрудници на германското посолство и предприемат мерки за капитулацията на града в 7 часа вечерта на 12 април.

Веднага след капитулацията на югославяните 1-ва танкова група е предислоцирана в Южна Полша за нахлуване в СССР. Там под командването на Клайст в състава на 48-ми танков, 3-ти танков и 14-ти моторизиран корпуси се оказват пет танкови, две моторизирани и две моторизирани есесовски дивизии. Те са разгърнати на левия фланг на група армии “Юг” на фелдмаршал Рундщедт между 6-та армия на Райхенау и 17-та армия на генерал Карл-Хайнрих фон Щтюлпнагел. Пред Клайст първоначално е поставена задачата да достигне Днепър в района на Киев. След това той трябва да свие под прав ъгъл на югоизток и да настъпи в посока Черно море с цел овладяването на бродовете през Днепър, а също и за да се отсече пътя за отстъпление на изток на двата руски фронта (т.е. групи армии) под командването на маршал С. М. Буденни. Перспективна цел на Клайст е град Ростов на Дон.

В южно направление Сталин разгръща своите най-добри съединения под командването на най-способните си генерали, очевидно с прицел за бъдещото овладяване на Румъния. Такъв ход би лишил Хитлер от нефтените находища на Плоещ, имащи първостепенно значение за воденето на войната от Германия. И, действително, докато Хитлер е зает със Запада, Сталин принуждава Румъния да му отстъпи Бесарабия и Северна Буковина. Освен това той поглъща и прибалтийските държави Латвия, Естония и Литва, нахлува във Финландия и предявява териториални претенции към Турция. Към СССР е присъединена територия с площ от 175 000 квадратни мили с население 20 милиона души. Катастрофата на Франция, случила се за по-малко от шест седмици, се явява за Сталин неприятен сюрприз.

1-ва танкова група пресича съветската граница на 22 юни 1941 г. Условията на местността в Галиция и Западна Украйна, по които тя настъпва, са далеч от идеалните за операция на бронетанкови сили. Заради гъсто пораслите гори по тези места има малко пътища и са заблатени тук-там, обаче главен проблем, с който се налага да се сблъска Клайст, са ожесточената съпротива на руснаците и техните постоянни контраатаки. Само за първите шест дни му се налага да отбие контраатаките на 9-ти, 19-ти и 23-ти механизирани корпуси на руснаците. Като цяло 600 танка на Клайст противостоят на 2400 съветски танка, много от които в техническо отношение превъзхождат T-III и T-IV – най-добрите танкове на Германия до този момент. Въпреки това неговите войски достигат Лвов на 30 юни, а на 6 юли преминават “линията Стали”, въпреки наколкото мощни контраатаки на руските войски. Житомир, разположен на 90 мили от Киев, пада на 10 юли, след което първа танкова група отразява силните атаки на 4-ти, 15-ти и 16-ти механизирани корпуси на Червената армия. В този ден съветската 5-та армия, подсилена с подразделенията на 9-ти, 19-ти и 22-ри механизирани корпуси, прерязва, настъпвайки южно от Припятските блата, главните комуникации, по които се осъществява снабдяването на танковата група.

На Райхенау, следващ Клайст със своята пехота, се налага да отдели крупно формирование за разчистване на пътя. Така продължава целият юли и август. От 22 юни до 10 юли танковата група изминава на ден само по 10 мили, а след 10 юли темповете й на придвижване още повече се забавят. Всичко това съвсем не прилича блицкрийга, на който Хитлер възлага толкова надежди.

В средата на юли Клайст завива на юг, захождайки в тила на Южния фронт на Тюленев (югозападно направление от Буденни) и въпреки контраатаките по левия му фланг от страна на 26-та съветска армия, се съединява със 17-та армия в Первомайск, образувайки първото крупно обкръжение на южния участък на Източния фронт. Ликвидацията на този котел завършва на 8 август; в плен попадат 103 000 съветски военнослужещи, в това число двама командващи на армии. Заловени или унищожени са 317 танка и 1100 оръдия.

Още до приключването на ликвидацията на Уманския котел руснаците предприемат опит за още едно контранастъпление. Този път в направление Богуслав в зоната, оставена на войските от 1-ва танкова група, завила на Юг към Уман. Групата на фон Швелдер (формирана набързо от строеви и тилови части и намираща се под командването на командира на 4-ти корпус генерал фон Швелдер) удържа руснаците, докато Клайст и Райхенау не оправят положението. Но група армии “Юг” успява да поднови настъплението едва на 17 август.

На 19 август 1-ва танкова група достига западния бряг на Днепър, а 9-та танкова дивизия води атака през яза в Запорожие и се закрепя на плацдарм от другата страна. Руснаците предприемат ожесточена контраатака и изтласкват немците на западния бряг. Минава още една седмица преди 60-та моторизирана дивизия да успее да овладее понтонния мост в Днепропетровск и да се укрепи на противоположния браг, но Клайст подкрепя войската на плацдарма с 3-ти танков корпус на генерал Еберхард фон Макензен. Освен това плацдармът денонощно се прикрива по въздух от Луфтвафе. Към 29 август 1-ва танкова група значително раязширява плацдарма в източна посока и опасността надвисва над цял Донбас, един от главните промишлени райони на Съветския съюз. Два дни по-късно 17-та армия също овладява плацдарм на източния бряг на Днепър в района на Кременчуг.

Вечерта на 10 септември Клайст приема Кременчугския плацдарм от 17-та армия и започва да съсредоточава на него 48-ми танков корпус на Кемпф. На следващото утро в 9 часа 16-та танкова дивизия на генерал-лейтенант Ханс Хубе започва настъпление от плацдарма и, разкъсвайки отбраната на 38-ма съветска армия, се устремява към Ромен, разположен на север. След нея се втурват 9-та и 14-та танкови дивизии. Този внезапен прорив заварва съветското висше командване неподготвено. За първите 12 часа Хубе преминава 43 мили. В 6.20 на 14 септември той се съединява близо до Ромен – на 130 мили източно от Киев – с 3-та танкова дивизия на генерал-лейтенант Валтер Модел от 2-ра танкова група на Гудериан. Клайст и Гудериан завършват най-голямото обкръжение за цялата война: в котела се оказват пет съветски армии. Към 26 септември сраженията завършват. Пленени са 667 000 войници и офицери на Червената армия. Пленени или унищожени са 3718 оръдия и 884 единици бронетанкова техника. Само корпусът на Кемпф взема 109 097 пленници. Цяла Украйна, житницата на Съветския съюз, сега е загубена за Сталин.

След Киев групата на Клайст е повишена в статус и от 6 октомври се нарича 1-ва танкова армия. Тя започва придвижване на юг към Ростов – главната й цел в кампанията от 1941 година. Още преди приключването на Киевското сражение нейните подразделения, разположени на южния фланг (3-ти танков корпус), в южно направление от Днепропетровския плацдарм и под Новомосковск унищожават три съветски дивизии. Принуждавайки съветските части на Днепър да се отдръпнат към самото Запорожие, 1-ва танкова армия се придвижва на изток, а след това на юг, минавайки в тил на съветските войски, които задържат 11-та армия на Манщайн при Мелитопол. На 5 октомври 1-ва SS танкова дивизия излиза на Азовско море в Бердянск, осъществявайки още едно обкръжение на руснаците при Черниговки. В завършилото на 10 октомври сражение е унищожена 18-та съветска армия, нейният командващ загива, и над 100 000 червеноармейци се оказват в плен. Трофеите на немците – 212 танка и 672 оръдия. Клайст веднага възобновява настъплението. Таганрог пада на 12 октомври, а на 28 октомври немците излизат вече на река Миус, последната водна преграда пред Ростов. След това обаче настъпва руския сезон на дъждовете и се появява “повсеместна кал”. Клайст е принуден да преустанови настъплението чак до 17 ноември когато удрят мразовете, които сковават земята.

Впечатляващите победи от предходните три месеца, а също и борбата с калта, изхабяват резерва от гориво на Клайст; в строй остават едва 30% от броя на камионите, с които той започва тази кампания. Въпреки това 1-ва танкова армия на 17 ноември подновява настъплението, на острието на която е 1-ва моторизирана SS дивизия, подсилена от 4-ти танков полк на 13-та танкова дивизия. 60-та моторизирана и 14-та танкова дивизия заобикалят Ростов от изток, а частите на SS и 4-ти танков полк овладяват града през нощта на 20 ноември. Съветското командване организира контранастъпление със силите на десет дивизии, но то е отразено.

Ростов е не просто голям град с половинмилионно население през 1941 година. Той е смятан за вратата на Кавказ, с богатите му нефтени находища, и на Иран. Комунистите не могат да допуснат той да остане в ръцете на немците и да стане трамплин за лятното им настъпление през 1942 година. На 21 ноември Клайст предупреждава Рундщедт, че левият фланг на 1-ва танкова армия е опасно оголен, но в този случай Рундщедт малко може да му помогне.

Още същия ден руснаците атакуват открития фланг. За да избегне катастрофата Клайст е принуден да придвижи своите 13-та и 14-та танкови дивизии на север и северозапад. След това на 25 ноември маршал Тимошенко нанася главния удар по 1-ва есесовска и 6-та моторизирана дивизии. През лятото тях би ги защитила реката Дон, но сега тя е скована от твърд лед.

Поради загуби и измръзване в строя на линейните роти на германските дивизии остава едва една трета от личния състав. Войниците все още не получили зимното си облекло все пак удържат отбраната в продължение на три дни при температура 14 градуса по Фаренхайт.

Германските войски оставят Ростов на 28 ноември. Два дни по-късно Клайст е принуден да изтегли своите сериозно пострадали части и иска разрешение да отстъпи на река Миус. Хитлер забранява дори и да се мисли за каквото и да е отстъпление, но Рундщедт разрешава на своя отговорност. На същия ден Хитлер го сваля, назначавайки за нов главнокомандващ фелдмаршал фон Райхенау.

Талантливият Райхенау също не вижда друг изход от влошаващата се ситуация, освен да разреши на Клайст да отстъпи. В рамките на 24 часа след встъпването си в длъжност той се сдобива с това разрешание от Хитлер. Евалд фон Клайст си спечелва съмнителната слава на германски пълководец, първи претърпял поражение във Втората световна война. Но не е съдено това поражение да бъде последното, нито на сметката на Германия, нито на неговата лична.

В хода на своето зимно настъпление 1941-1942 г. Съветите изтласкват назад немците по всички форнтове, но Вермахтът устоява, въпреки че температурата много пъти пада до минус 50 градуса по Фаренхайт. Към пролетта на 1942 година танковете пак са готови за настъпление. В операция “Фредерикус ІІ”, която завършва с още един котел, Клайст командва 1-ва танкова и 17-та армии (армейска група Клайст). При ликвидирането на котела в плен попадат още 239 000 червеноармейци. Загубите на руснаците в техника съставят 1250 танка и 2026 оръдия.

След “Фридерикус ІІ” и първия етап от настъплението към Волга 1-ва танкова армия се прехвърля в района южно от Харков, където влиза в състава на наново формираната група армии “А” на фелдмаршал Лист. 1-ва танкова армия прикрива левия фланг на 17-та армия, когато тя за втори път на 24 юли взема Ростов. Група армии “Б” на Вайхс (по-рано група армии “Юг”) се устремява към Волга на Сталинград, а група армии “А” настъпва към Кавказ и Баку, районите с нефтени находища на Каспийско море. 11-та армия на Манщайн е прехвърлена на север за овладяването на Ленинград. По този начин раздробявайки своите сили и поставяйки пред тях три съвършено различни задачи, Хитлер не оставя достатъчно ресурси, за да се изпълни дори и една от тях. През септември група армии “А” навлиза в Кавказ.

От 9 септември, когато фюрерът сваля фелдмаршал Лист и взема в свои ръце командването на група армии “А”, той остава в щаба си в Растенбург в Източна Прусия на хиляди мили зад фронтовата линия. С текущите въпроси се занимава бившия началник на щаба на Лист, генерал-лейтенант Ханс фон Грайфенберг.

На 21 ноември 1942 година Хитлер най-накрая се отказва от командването на група армии “А”, която вече няколко седмици тъпче на място, без да е в състояние да постигне някакви чувствителни резултати. Негов приемник става генерал-полковник Евалд фон Клайст, предал командването на 1-ва танкова армия на Еберхарт фон Макензен. В разпореждане на Клайст се намира още една армия – 17-та под командването на генерал-полковник Рихард Руоф.

Клайст предупреждава Хитлер, да не поставя на фланга на 6-та армия унгарските, италианските и румънските части при настъплението към Сталинград, но фюрерът не се вслушва в съвета му. Съветските войски нанасят удар по румънците на север и юг от Сталинград на 19 и 20 ноември, бързо пробиват отбраната им и на 22 ноември обкръжават 6-та армия. Тази катастрофа поставя Клайст в много опасно положение, тъй като победоносната войска на Сталин се намира много по-близо до Ростов, отколкото изтощените части на Клайст, и едва ли нещо би могло да попречи на Червената армия да си върне града. През Ростов се осъществяват цялата наземна връзка на група армии “А” с останалите части от Източния фронт. Въпреки това Хитлер не дава на Клайст разрешение за отстъпление чак до 27 декември.

Когато генерал-полковник Курт Цайтцлер, станал по това време началник на генералния щаб на сухопътните войски, най-накрая убеждава фюрера да позволи на група армии “А” да отстъпи, предните части на 1-ва танкова армия се намират на река Терек почти на 400 мили. Към 20 януари 1943 Съветите подхождат към Ростов на разстояние 19 мили, но са спрени от последните резерви на 4-та танкова армия от група армии “Дон” на Манщайн. В течение на три седмици руснаците безуспешно се опитват да отрежат пътя за отстъпление на 1-ва танкова армия. Части от армията, включващи 40-ти танков корпус, трябва да отстъпват по леда на Азовско море. Накрая, на 6 февруари ариергарда на 1-ва танкова армия, 111-та пехотна дивизия на генерал-майор Рекнагел, взривява моста през река Дон на юг от Ростов под носа на съветските части, които вече са изпратили сапьори за разминиране на брода. 1-ва танкова армия избягва обкръжение.

Но пред Клайст сега стои друг проблем: как да удържи Кубан, отделен от Крим с Керченския пролив. След преминаването на 1-ва танкова армия през река Дон в разпореждане на командването на група армии “А” остава само 17-та армия (пет пехотни и две планинскострелкови дивизии, а също румънска кавалерийска дивизия, словашка охранителна дивизия и няколко разпокъсани кавалерийски части, формирани от казаци и други категории граждани на СССР и влизащи в състава на 5-ти, 44-ти и 49-ти планинскострелкови корпуси), командването на Крим (щаб, 42-ри корпус с 1-ва и 4-та румънска планинскострелкови дивизии и 153-ва германска резервна дивизия) и командването на тила на група армии “А” (454-та и 444-та охранителни дивизии, всяка от които се състои от два полка и няма артилерия). В резерва на групата армии се намира само една част: 381-ва учбна дивизия, която не е годна за служба на предната част на фронта. Започвайки от 10 януари на 17-та армия се налага да отстоява опорните пунктове на изток от Кавказ и да се отклони на север и изток за създаване на отбранителна линия, прикриваща Кубан. Немците са подложени на постоянен натиск от страна на 47-ма, 56-та, 18-та, 37-ма, 9-та, 58-ма и 44-та съветски армии, но успяват, възползвайки се от импровизираните препятствия и заграждения, да се изтеглят на зададените рубежи само за четири седмици.

Войската на Сталин предприема отчаяни опити да пробие ариергардната линия на немците и да смажат 17-та армия, преди тя да успее да завърши своя маньовър и да се окопае. В случай на успех техният улов би бил 400 000 немски войници, 110 000 коня, 26 500 автомобила и танкове и 2085 оръдия, - повече, отколкото в Сталинградския котел! В противен случай Хитлер запазва плацдарм на границата с Азия, от който може през лятото на 1943 година да започне още едно настъпление по посока на нефтените находища. Сталин хвърля срещу Клайст всички сили, които може да събере, но не успява да попречи на неговото организирано отстъпление, нито да пробие Кубанската линия. За този успех в отбраната Евалд фон Клайст е повишен на 1 февруари 1943 година в чин фелдмаршал.

По ирония на съдбата успехите си, за които Клайст е удостоен с повишение в чин, той дължи на това, че игнорира инструкциите на Хитлер за преследване на народите, които по-рано живеят под петата на комунистите. През септември 1942 година Клайст отбелязва: “Тези обширни пространства ме угнетяват. А тези безбройни човешки орди! Ако не ги привлечем на наша страна, то ще загинем”. Прилагайки немалка предпазливост, той взема в своя щаб двама бивши военни аташе на германското посолство в Москва: генерал-лейтенант Оскар фон Нидермайер и генерал-майор Ернст Кестринг, роден в Москва. Нидермайер, който през 1935 година минава в оставка, до възвръщането си в армията е професор по геополитика в Берлинския университет. Той формира 162-ра дивизия и става неин командир. Тази част се състои от мъже родом от Грузия, Армения, Азарбейджан, Казахстан, Туркестан, Иран, Авганистан и други източни теротории, които влизат в редовете на германските въоръжени сили, за да се борят с комунистите. Нидермайер не се стеснява от критиката на нацистката политика на Изток, съгласно която негерманските народи в Съветския съюз са считани за получовеци. Той и Кестринг оказват немалка помощ на Клайст със своите съвети за това, как да се обръща към неславянското население в окупираните територии.

В резултат около 825 000 души се вдигат на оръжие в ръка за борба срещу комунизма. Сред тях са карачаевци, кабардинци, осетини, ингуши, азарбейджанци, калмики, узбеки и най-вече казаци. Почти всички те са набрани във Вермахта в районите, където действа войската на Клайст. През септември 1944 година Хитлер разрешава на тези хора да преминат на служба в РОА (Русскую освободительную армию) под командването на бившия съветски генерал Власов, но по това време Германия вече е загубила почти всички окупирани територии на Съветския съюз и войната вече е загубена. На Клайст обаче разрешават да използва чужденци в спомагателните войски и казашките полкове.

Гаулайтер Ерих Кох, райхскомисар на Украйна, и Фриц Заукел, упълномощен по трудовите ресурси, отговарящ за доставките в Германия на робска работна сила, протестират против хуманната политика на Клайст, който стига толкова далеч, че дори нарежда на подчинените си да следят за това, че “доброволния” набор на работна ръка от окупираните теритроии да бъде действително доброволен! Кох и Заукел изпадат в ярост. Но протестите им се разбиват в ледената невъзмутимост на пруския кавалверист. Клайст вика в щаба си офицери на SS и полицията и категорично ги предупреждава, че няма да търпи никакви есесовци на териториите, заети от неговите войски.

Хуманната политика на Клайст има успех и предизвиква сдържано одобрение дори у Йозеф Гьобелс, нацисткия министър на пропагандата.

Руснаците правят няколко опита да пробият Кубанската линия. В нощта на 3 срещу 4 февруари те извършват морски десант под Новоросийск. Тази е единствената в цялата война крупна операция от подобен род, оказала се успешна.

В това време Клайст непрестанно иска евакуация на Кубан. Но Хитлер се бави, опасявайки се от нежелателни отзиви, които такъв ход може да предизвика в Румъния и неутрална Труция. Накрая на 3 септември той разрешава на Клайст да започне евакуация. Тази заповед постъпва в този момент, когато обстановката може да стане критична. Съветската войска се приближава към Перекопския провлак на север от Кримския полуостров. Ако този изход от Крим се окаже запечатан до завършване на евакуацията на група армии “А”, войските на Клайст ще се окажат в капан. Манщайн, чиято група армии “Юг” прикрива маршрута за отстъпление, ясно дава да се разбере, че не може дълго да удържа натиска на Червената армия.

Кубанският плацдарм изпълнява задачата си. В течение на голяма част от лятото той отвлича към себе си седем руски армии, наброявайки 50 дивизии, които биха могли да бъдат използвани по-ефективно на други участъци от германо-съветския фронт. Към септември обаче става ясно, че немците няма да могат повече да предприемат настъпление към Кавказ и Сталин снема част от своите дивизии от този участък на фронта. Да се бави повече евакуацията не бива. За 34 дни Клайст и вице-адмирал Шайрлен прехвърлят през Керченския пролив в Крим 227484 германски и румънски войници, 72899 коня, 28486 военнослужещи в спомагателните части, укомплектовани от местното население, 21230 единици авто- и бронетехника, 27741 единици транспорт на конна тяга и 1815 оръдия. Евакуацията завършва на 9 октомври. Съветските войски оказват силен натиск, но понасят големи загуби и не успяват да пробият немската отбрана. 17-та армия дори успява да евакуира всички свои запаси продоволствие и повредена техника. Налага се да бъде изоставен единствено фуража за конете. Почти всички евакуирани части спешно са отправени за подкрепа на наново формираната 6-та армия на генерал-полковник Карл Холид, която охранява северните подстъпи към Перекопския провлак. След евакуацията на Кубан Хитлер подчинява тази армия на Клайст.

В последната кампания между Клайст и Хитлер все по-често се появяват търкания. Клайст активно отстоява позицията за изтегляне от Крим веднага след завършването на евакуацията на Кубан. Той издава заповед за евакуация на полуострова още на 26 октомври, но Хитлер я отменя още в същия ден. Дори след като съветската войска на 1 ноември най-сетне достига Перекопския провлак и отрязва 17-та армия на Крим, Клайст продължава да настоява за евакуирането й по море.

В няколко случаи Клайст предлага незабавно отстъпление, с което Хитлер не се съгласява, докато по-нататъшното отлагане вече очевидно не заплашва с катастрофа, и тогава немските войски търпят големи загуби, които е можело да бъдат избегнати. В края на краищата Клайст е изтласкан на Южен Буг, където не може да удържи отбраната със своите силно оредели дивизии, и тогава Клайст негласно се договаря с Холид и генерал Ото Велер, командващ 8-ма армия, останала на южния фланг на група армии “Юг” за подсигуряване на незабавно отстъпление към Днестър. На 26 март 1944 година Клайст съобщава на Цайтцлер за това, че той поема на свое разпореждане 8-ма армия от група армии “Юг” и дава заповед за отстъпление към Днестър независимо от това, дали от ОКХ ще бъде дадено разрешение или не. Цайтцлер отначало го моли да се срещне с фюрера. Фелдмаршалът отговаря, че ще направи това на следващия ден сле като се убеди, че всичко е готово за отстъпление. “Някой трябва да си сложи главата на дръвника”, - казва Клайст на началник-щаба си.

Поставен пред свършен факт, Хитлер на 27 март приема отстъплението на 6-та и 8-ма армии при условие, че Клайст ще удържи плацдарма от Тираспол до Одеса, гланото пристанище, чрез което се осъществява снабдяването на кримската групировка. На следващия ден походните колони на двете армии се проточват от Южен Буг на запад, преследвани от 8-ма гвардейска и 46-та армии на руснаците.

Възниква мисълта, че именно този случай и коства на Евалд фон Клайст високата длъжност, прекъснала военната му кариера. Напълно вероятно е това да е била последната капка както за него самия, така и за Манщайн. Хитлер иска да премахне Манщайн още в първата половина на 1943 година. Клайст предизвиква раздразнението на фюрера със своите настойчиви призиви за евакуация на Крим; със отношението си към “получовеците”; със своя съвет през ноември 1943 година да се назначи първия генерал-квартирмайстер на Вермахта за ръководител на операциите на Източния фронт; с промонархическите си възгледи и заплахата да вземе нещата в свои ръце, ако Хитлер не му даде разрешение да отстъпи от Южен Буг.

През юли 1943 година Хитлер се изразява така за двамата фелдмаршали: “Не мога да се доверя нито на Клайст, нито на Манщайн. Те са умни, но не са националсоциалисти”.

В немилост

На 30 март личният “Кондор” на фюрера се приземява на аеродрума на Клайст в Тираспол, за да вземе главнокомандващия на група армии “А”. След това той поема към Лвов за Ерих фон Манщайн. Вечерта на същия ден Хитлер им връчва по един Рицарски кръст с Дъбови листа и Мечове и ги освобождава от длъжност. Той казва, че одобрява всичко свършено от тях, но дните на специалистите по тактика на Източния фронт са свършили. Сега на него са му нужни командващи, притежаващи способности да заставят войските си да се съпротивляват до последната възможност.

Клайст се възползва от тази последна среща с Хитлер, за да го посъветва да сключи мир със Сталин. Фюрерът го уверява, че няма нужда от такова нещо, защото Съветската армия вече почти е изтощила своите сили.

Когато Хитлер обявява намерението си да уволни Клайст и Манщайн, оставка подава и генерал-полковник Цайтцлер. Хитлер отказва да я приеме, но отношението на началника на генералния щаб (и бивш началник-щаб на танкова група Клайст), очевидно му е повлияла, и затова срещата с изпадналите в немилост пълководци протича толкова коректно.

Група армии “А” получава наименование “Южна Украйна”. Неин нов главнокомандващ става генерал-полковник Фердинанд Шьорнер. Клайст минава в оставка и през 1944 година е арестуван от Gestapo във връзка с покушението от 20 юли на Хитлер, към което се оказва съпричастен един от неговите братовчеди. Клайст знае за Съпротивителното движение, но не донася на властите и, следователно, е виновен, макар да не участва активно в неуспешния преврат. Нацистите не искат да предават на “народен съд” такъв уважаван фелдмаршал след смъртта на фелдмаршал фон Вицлебен и затова освобождават Клайст.

Ако не се брои този кратък епизод, то като цяло Евалд фон Клайст живее в тихо уединение във Вайдебрюк от април 1944 до началото на 1945, когато руснаците нахлуват в Силезия. Фелдмаршалът се прехвърля в Митерфелс, малко селце в Долна Бавария, а неговият най-голям син , капитан от Вермахта, взривява семейното имение, за да не попадне в ръцета на руснаците.

След войната

По-нататъшните сведения за съдбата на Клайст се отличават с противоречия. По едни данни, той е пленен в Югославия от англичани, по други – в края на годината той се предава на американци. Историкът К. Р. Девис, беседвал с членове на семейството на Клайст, говори, че Клайст е бил задържан от патрул на 26-та американска пехотна дивизия на 25 април 1945 година. Но не е важно как попада в плен, а това, че в течение на следващите девет години му е съдено да премине трънливия път на двадесет и седем различни затвори. През 1946 е предаден на югославяните, които го съдят като военен престъпник и го осъждат на петнадесет години затвор. Две години по-късно го предават на Съветския съюз, където го обвиняват в провеждане на подривна дейност сред населението на СССР. В съветски плен той остава до края на живота си. През март 1954 година бившият командващ танкова армия е прехвърлен във Владимировския затвор на стои и десет мили от Москва, където са държани германските генерали. Там руснаците му позволяват да си пише със семейството си. За пръв път от осем години и половина той се свързва с роднините си.

Фелдмаршал Евалд фон Клайст умира на 15 октомври 1954 година във Владимир “от обща атеросклероза и артериална хипертония” – единствен от фелдмаршалите на Хитлер, умрял в плен. Неговият по-голям син, Евалд, е освободен през 1956 след десетгодишно пребиваване в сибирски лагери. Умира през 1976 година. Фрау фон Клайст умира в Западна Германия през май 1958 година, а малкият син на Клайст умира през 1973 година. Но родът на Клайст не загива. През 1979 година в Западна Германия живеят осем внуци и внучки на фелдмаршала, който така и не успява да ги види, погребан в безименна могила в Съветския съюз.