Франц Юлиус Халдер се ражда на 30 юни 1884 г. във Вюрцбург на Майн. От поколения на поколения синовете във фамилия Халдер, произхождаща от швабската местност Алгой, избират за себе си професията на военни и служат на династия Вителсбах. Фамилията му е една от най-старите офицерски такива в Бавария. Баща му Максимилиан Антон Халдер завършва военната си служба в чин генерал-майор и комендант на крепостта фон Гермерсхайм. Дядото на Франц пък Карл Антон Халдер е бил капитан в кралската баварска армия. Така изборът на Франц да поеме по пътя на професионалния войн е съвсем логичен и естествен.

Дядото и бащата на Франц са католици, но на 15 юли 1884 г. момченцето е кръстено според религията на майката (Матилда Щайнхайл) – евангелистко-лутеранската вяра, на която Халдер остава верен до края на живота си. Майката му, чийто баща е гражданин на Ню Йорк, е родена в Лион и Халдер прекарва първите четири години от живота си във Франция, след което семейството му се мести в столицата на Бавария, Мюнхен.

От септември 1890 г. до юли 1893 г. Халдер посещава първото протестантско народно училище на улица “Херцог Вилхелм”. Получава отлични оценки като само по пеене не може да постигне повече от “удовлетворително”. През есента на 1893 г. се премества в кралската гимназия “Крал Лудвиг”, където се учи до лятото на 1896 г. И там оценките му са отлични. Следва период на обучение в класическата гимназия “Св. Тереза” в Мюнхен. През всичките години Халдер показва особени успехи в областта на историята. Хвален е и за знанията си по италиански език и за уменията си по стенография. След получаването на почти отлична диплома от “Св. Тереза” младият Халдер се записва в 3-ти полк на полевата артилерия, където баща му, през периода 1893-1895 г. е командир на батарея, а от 1901 г. е командир на самия полка.

Още на 30 юни 1902 г. Франц Халдер се записва за кандидат за званието офицер в кралската артилерия на Бавария, където са служили много от предците му. Четиринадесет дни по-късно в качеството на фаненюнкер започва военната си кариера. На 29 януари 1903 г. в 3-ти баварски полк от полевата артилерия е произведен във фенрих. От март 1903 г. до февруари 1904 г. Франц се учи в кралското военно училище в Мюнхен, което завършва с отличие. Най-високата оценка, “превъзходно”, получава по предмета “командване”. На 9 март 1904 г. е произведен в лейтенант и като “най-голямо поущрение” е назначен на длъжността офицер от 3-ти артилерийски полк.

От октомври 1906 г. до юли 1907 г. учи в инженерно-артилерийското училище в Мюнхен. По успех Халдер се нарежда на трето място сред 26 офицери. Скоро след това, на 25 септември 1907 г., се оженва за Гертруд Амали Ерл, която е родена в Мюнхен на 11 юли 1886 г. в семейството на майора в оставка Рудолф Ерл и жена му Анн Фалкнер фон Зоненберг. Халдер е сгоден за нея още от 1906 г. От брака им на бял свят се появяват три дъщери (1909, 1913 и 1914 г.). На 1 октомври 1911 г. Халдер е командирован в Баварската военна академия. Там на 7 март 1912 г. е повишен в обер-лейтенант. Два месеца по-късно в Мюнхен умира баща му, по това време вече генерал-майор от запаса. Учебните пътувания в рамките на курсовете от Генералния щаб дават възможност на Халдер да посети Заалфелд, Йена, Мец и Бохемия, където се разглеждат и инспектират полята на срженията от последните войни. Финалните пътувания са през юни и юли 1914 г. в Южна Бавария и Елзас-Лотарингия.

Хуманитарното си образование Халдер продължава в Мюнхенската военна академия. На 1 август 1914 г. с блестящи резултати и оценки полага випускния си изпит. Получава квалификация за служба във висшите щабове и в Генералния щаб. Освен това полага изпит и по френски език и получава документ за военен преводач.

Още на 2 август е изпратен като офицер-ординарец в главния щаб на 3-ти баварски корпус в Лотарингия. По-нататък в хода на Първата световна война е използван предимно като офицер към Генералния щаб на различни кавалерийски и пехотни дивизии, в щабовете на много корпуси и армии. Освен това от юли 1917 г. служи при главнокомандващия на група “Ост”, а от декември 1917 г. е в щаба на група армии “Престолонаследник Рупрехт фон Байерн” на Западния фронт. Участва в многобройни боеве и сражения. Воюва в пограничните боеве в Лотарингия, при Нанси-Епинал, между Маас и Мозел, участва в превземането на укреплението “Камп де Роман” и в други сражения: при Лавинвил, Сент-Мил, при Шовункур, при Вердюн, в боевете за Флери Темонт, а също и в Аргонския лес, на сома, в позиционната война в Тирол и Фландрия и накрая на линията “Зигфрид”, където преживява танково сражение при Камбре. През последната година на войната Халдер става свидетел на отбранителните боеве при Арментер, в Белгия, между Сома и Уаза, след това отново във Фландрия, а също и между Камбре и Сент Квентин. След сключването на примирието през ноември 1918 г. Халдер участва в освобождаването на заетите от армията области и в марша на отстъплението в родна Бавария.

През отминалата война е повишен в капитан (9 август 1915 г.) и освен Железния кръст I и II степен получава много баварски, пруски, саксонски и австрийски ордени и отличия. В началото на войната служи като офицер-ординарец, след това е 2-ри и 1-ви офицер на генералния щаб на група армии “Престолонаследник Рупрехт фон Байерн”. По време на войната многократно моли да бъде изпратен на фронта, но получава отказ.

В средата на декември 1918 г. пристига в Мюнхен и е назначен за адютант и капитан в Генералния щаб на главното баварско командване. Там в началото на новата година в рамките на т. нар. “полугодие без война” започва да изучава държавна икономика в Мюнхенския университет. Посещава учебни занятия по статистика, застраховане и политическа икономика при доцентите фон Майер и Лотц. Когато в края на март 1919 г. се уверява, че въпреки осъществяваната в Германия демобилизация и разоръжаване, може да продължи офицерската си кариера, приключва обучението си в Мюнхенския университет на 15 април.

Отначало остава в баварския Генерален щаб. В края на март 1919 г. е командирован в мюнхенското министерство по военните дела под командването на министрите Алберт Росхауптер и Ернст Шнепенхорст, където го назначават в армейския отдел. Халдер е подчинен на отдел Ia (формироване) и ръководи сферата на общите организационни въпроси във връзка с формирането на новите отбранителни структури на Германия.

През август 1919 г. съгласно общата квота за баварските офицери Халдер е изпратен в Берлин в новото ръководство на сухопътни войски на “временнния Райхсвер”. Назначен е в учебния отдел на министерство на въоръжените сили, а след това от октомври 1919 г. е референт в наново организираното военно ведомство под ръководството на генерал-майор фон Зект. По семейни причини вече в края на юли 1920 г. Халдер се връща в Мюнхен и получава длъжността офицер от Генералния щаб при градската комендатура. На 1 октомври 1920 г. официално е назначен в германските сухопътни войски и през май 1921 г. взима участие в първия учебен марш във военния окръг в Бавария. След това от октомври 1921 г. е преподавател по тактика и главен офицер на 7-ма дивизия в курсовете в рамките на децентрализираното обучение на ръководния състав, което служи за подготовка на офицерите за подмяна на Генералния щаб, официално забранен според клаузите на Версайския мирен договор.

В средата на септември 1923 г. е назначен за командир на батарея в седми артилерийски полк в град Ландсберг на Лех. На тази длъжност на 1 март 1924 г. става майор. На 1 декември 1925 г. Халдер отново е прехвърлен на офицерска длъжност в главния щаб на 7-ма дивизия. Там той дълги години е отговорен за военната подготовка в целия 7-ми военен окръг, обхващащ Бавария.

На 1 февруари 1929 г. Халдер е повишен в подполковник и на следващия месец е прехвърлен в министерството на Райхсвера в Берлин в отдел боева подготовка (Т4) в управлението на войските. Там като ръководител на групата отговаря за общите въпроси по боевата подготовка. Началник на неговия отдел е бъдещият генерал-фелдмаршал Валтер фон Браухич. Между тях за дълги години напред се изграждат приятелски отношения.

В края на август 1931 г. Халдер е назначен за началник на щаба на 6-та дивизия в 6-ти военен окръг в Мюнстер и на тази длъжност на 1 декември 1931 г. става полковник. Във Вестфалия остава за три години. В щаба му работи майор Ханс Остер, с който след това дълго време поддържа приятелски отношения. Като началник щаб на 6-ти военен окръг Халдер бързо става вискоценен представител на Райхсвера във Вестфалия и Рурската област, умеещ да поддържа добри отношения с промишлените кръгове. Освен това в Солинген се запознава с Ханс Бем-Тетелбах, директор на фирма “Престолонаследник АГ” и ръководител на “Стоманения шлем”.

През септември 1934 г. Халдер напуска щаба на 6-ти военен окръг в Мюнстер и се връща в Мюнхен. Вече над година нацистката партия е на власт. Халдер с отвращение гледа на скандалните и насилствени методи на NSDAP.

Потресен е от събитията от 30 юни 1934 г. или т. нар. “Нощ на дългите ножове”, когато с един удар Хитлер се разправя с командването на Щурмовите отряди. За военните премахването на опсаността, идваща от SA, е добре дошло, но за Халдер то носи и друг емоционален заряд. Между него и лидера на SA Ернст Рьом същствуват другарски и дори приятелски отношения от годините им на съвместна служба в 6-та пехотна дивизия, които са подновени в Мюнхен през 1921 г. и в Берлин през 1930-1931 г.

На 1 октомври 1934 г. Халдер е назначен за началник на артилерията на VII военен окръг и е повишен в чин генерал-майор. Обявяването на всеобща военна повинност от командването на Райхсвера през март 1935 г. и свързаното с това бързо разрастване на германските въоръжени сили е с професионални последствия за Халдер: на 15 октомври 1935 г. е назначен за командир на 7-ма дивизия и на 1 август 1936 г. е произведен в генерал-лейтенант. Като командир на дивизията Халдер ръководи есенните маневри на съединението си по цяла Бавария. През ноември 1936 г. генерал-полковник Вернер фон Фрич му възлага подготовката и провеждането на маневрите на Вермахта в Мекленбург през 1937 г., което трябва да включи участие в бой и движение на крупни моторизирани части и танкови съединения. За тази цел Халдер като началник на наново образувания щаб по учения е командирован до септември 1937 г. в Генералния щаб на сухопътните войски в Берлин, където е непосредствено подчинен на главнокомандващия на сухопътните сили.

След маневрите на Вермахта в Мекленбург той остава в Генералния щаб на сухопътните войски в качеството на главен квартирмайстер под командването на генерала от артилерията Лудвиг Бек. На тази длъжност Халдер отговаря за обработката на всички въпроси по боевата подготовка, а като началник на отдел 4-ти и 11-ти и за военнонаучната и военноисторическата работа в главния щаб. На подобна длъжност като оберквартирмайстер в това време е назначен и генерал-лейтенант Ерих фон Манщайн. Така двамата стават основни сътрудници на началника на главния щаб Бек.

Скандалът Бломберг-Фрич става за Халдер повратен момент в отношението му към Хитлер: след него той е готов да приеме сваляне на режима на SS и обисляне за промяна на политическата ситуация. Халдер се опитва да повлияе на Бек, за да не се допуска оскърбително отношение към главнокомандващия на сухопътните войски от страна на националсоциалистическото ръководство. Началникът на Генералния щаб обаче отхвърля насилствена акция срещу ръководството на държавата, казвайки, че това, което иска Халдер е “метеж, революция”. Бек възразява, че за немския офицер подобно нещо е недопустимо.

От 10 февруари 1938 г. Халдер заема поста I оберквартирмайстер и става генерал от артилерията. Той отговаря за цялото оперативно планиране на сухопътните войски, което се възлага на Генералния щаб в рамките на хитлеристката политика.

На 18 август разочарованият Бек подава оставка, защото не вижда никаква възможност да удържи военната политика на Хитлер. Тогава Браухич съвсем естествено предлага вакантния пост на Халдер и след кратко обмисляне последният приема. На 54 години Халдер става началник на Генералния щаб. Неофициално това става на 27 август 1938 г., а официално едва на 1 септември.

Не всички са във възторг от новия шеф. Райхсфюрерът на SS, Хайнрих Химлер, например, нарича новия началник на главния щаб “генерал на Божията Майка” и го критикува за краткото му пребиваване на фронта по време на Първата световна война, за да го принизи пред Хитлер. Фюрерът също изразява пред Браухич съмненията си по отношение на Халдер, който като протестант ще се отнася критично към наионалсоциализма.

Халдер се надява да използва положението си в духа на Бек, а именно опитвайки се да предпази Германия от разпалването на опасен за нея военен конфликт. Но когато Халдер получава поста от Бек, “началникът на Генералния щаб на сухопътните войски” вече няма такова голямо влияние, както бившите началници на Генералния щаб в империята, каквито са били граф Молтке и граф Шлифен. След като Хитлер лично поема военното министерство и наново е създадено върховно командване на Вермахта под ръководството на генерал Вилхелм Кайтел, тази длъжност заема подчинено място в рамките на висшето ръководство на Вермахта и има много по-малко значение, отколкото изглежда на пръв поглед. Началникът на Генералния щаб на сухопътните сили няма самостоятелно положение и няма право лично да докладва на Хитлер. Освен това той няма право да дава заповеди, въпреки че в текущите дела в случай на отсъствие на главнокомандващия на сухопътните войски се явява негов заместник. Имайки предвид всичко това, Халдер си дава сметка, че не може да се опита да влияе директно на Хитлер, без преди това да спечели главнокомадващия Браухич за челен борец срещу авантюристичната външна и военна политика на Хитлер. Сериозна пречка пред изпълнението на амбициозните задачи, които си е поставил Халдер, е липсата на харизма като качество на характера му, която да увлича хората около него и да ги кара да се оставят да бъдат водени. Сам след войната Халдер казва, че той не е “войскови командир” и на него трябва да се гледа по-скоро като на разработчик на планове.

Веднага след напускането си Бек съобщава на Карл Герделер, Хялмар Шахт и други критици на Хитлер от кръга на своите познати, че в приемника му могат да видят енергичен противник на хитлеристката политика на война, който не се плаши дори от държавен преврат. Отначало Халдер се захваща със съставянето на докладни записки за предотвратяването на войната в духа на Бек, но сам не се надява на успех. Новият началник на Генералния щаб на сухопътните сили влиза в контакт с други противници на нацисткия режим. Халдер се опитва да подготви преврат и за това му е нужна както вътрешна така и външна подкрепа, за да може да се гарантира безопасността. Идеята на Халдер е преврат да бъде извършен веднага след като Хитлер започне война и се изложи като “човекът провалил германската политика”. Халдер отдава сериозно значение на позициите на Англия, като се надява Лондон да не се възползва от евентуалния пуч с цел да засили военното си преимущество. Мисъл, която доста добре илюстрира твърде наивния политически подход на Халдер. Последният възлага подготовката за държавен преврат на генерал Ервин фон Вицлебен, на който са подчинени войските на Берлинския военен окръг. Освен това Вицлебен може да привлече за участие в преврата подразделенията на генерал граф Валтер фон Брокдорф-Алефелдт в Потсдам и полковник Паул фон Хазе в Ландсберг на Варта. 1-дивизия от леката пехота под командването на генерал Хапнер също поема задължението да се подготвя за пуч. Халдер разчита и на това, че веднага след като Вицлебен започне военни действия, към пуча ще се включат и началниците на берлинската полиция, началника на SA граф Волф Хайнрих фон Хелдорф, а също и неговият заместник граф Фриц-Дитлоф фон Шуленбург и други командващи армията, като генерал Адам фон Бок и Герд фон Рундщедт.

Никой от заговорниците не мисли за покушение на Хитлер. Халдер не посвещава главнокомандващия на сухопътните сили в подготовката на акцията, въпреки че участието на Браухич в нея означава много за Халдер, но той решава да му съобщи непосредствено пред пуча. Освен това Халдер предполага, че Браухич благодарение на постоянните съвещания с Вицлебен и с посветените в плана сътрудници на абвера от Ханс Гизевиус вече и без това знае какво се планира. Чрез Вилхелм Канарис и Остер текат също конспиративни планове по посока на министерство на външните работи и неговия държавен секретар Вайцзекер.

Много трудно и твърде неопределено заговорниците успяват да се свържат с британското правителство и да получат съгласие за подкрепа. По поръчение на Остер и със съгласието на Халдер подполковникът в оставка от Золинген Ханс Бьом-Тетелбах – полкови другар на Бек и познат на Халдер от времето, когато служи в Мюнстер – заминава на 2 септември 1938 г. за Лондон, за да установи контакт с британския държавен секретар в министерството на външните работи сър Робърт Уензитарт. Той трябва да накара Лондон да заеме твърда позиция по отношение на експанзионистичната политика на Хитлер. Това пътуване, както и установяването от Вайцзекер на контакт чрез швейцарския комисар на Обществото на народите Карл Й. Буркхардт и съветника към немското посолството Тео Кордт с министъра на външните работи лорд Халифакс, не довеждат до желаните разултати. Премиер-миснистърът Чембърлейн и министър Халифакс не са убедени в сериозността на усилията на немската съпротива. В същото време те не могат да се откажат от намерението си да постигнат политическо урегулиране на проблемите в директни и открити преговори с германския диктатор, които да предотвратят провокирания от Хитлер военен конфликт, чрез предоставянето на Третия райх на Судетската област.

Така плановете на Халдер за държавен преврат претърпяват пълен крах през септември 1938 г., защото директната цел на пуча – разобличаването на Хитлер в очите на народа като основен подстрекател за избухването на война - отпада. Мюнхенското съгалашение от 29 септември 1938 г. потвърждава предаването на Судетската област от Чехословакия на Третия райх. Това означава, че война, поне в този момент, няма да има и че Хитлер удържа поредната си външнополитическа победа. Популярността на фюрера сред немския народ нараства още повече. Съобщението за предстоящата Мюнхенска конференция буквално “изкарва от равновесие” Халдер, който преди това очаква всеки миг подходящия момент, за да обяви започването на преврата.

Исторически погледнато провалът на заговорниците е съвсем логичен и никак не неочакван. От самото начало подготовката за преврат тече твърде ненадеждно и е изпълнена с елементи на импровизация. Намеците от страна на Халдер към Браухич за започването на акция срещу нацисткия режим така и не успяват да накарат последния открито и еднозначно да заяви дали е готов да застане начело на държавния преврат. Нещо повече, нееднократно се изказват скептични мнения по повод това, дали ще може образът на Хитлер успешно да бъде представен като безотговорен престъпник и разрушител на райха пред войниците и младите офицери от Вермахта. Освен това твърде неестествено звучи да очакваш заповед на Хитлер за започването на война, за да възпрепятстваш избухването й.

Гизевиус и фон Остер унищожават част от разработените планове за преврат. Самият генерал Халдер се оттегля от по-нататъшни размишления на тема съпротива и държавен преврат, поне докато пред него не се разкрие перспектива за успех. Така нито погромите над евреи от 9-10 ноември 1939 г., известни като “Кристалната нощ”, нито военната окупация на остатъка от Чехия на 15 март 1939 г. не стават изходен пункт за нови опити за сваляне на нацисткия режим. Халдер споделя с Бек, че подходящ момент за активна съпротива ще дойде едва тогава, когато фюрерът претърпи първото си военно поражение. Бек рязко го критикува за тази му позиция и обвинява приемника си, че не му достига “воля за действие”.

Когато на 25 август 1939 г. Хитлер за пореден път отлага нападението срещу Полша, в кръговете на недоволните от управлението му, а и във висшето командване на сухопътните войски, предполагат, че опасността от война е преодоляна и че Хитлер само блъфира. На 31 август, когато Хитлер издава последната заповед за нападение на Полша, военната опозиция около Халдер и не помисля за решаваща инициатива или конкретно планиране на преврат. Тук трябва да се отбележи, че сключеният на 23 август 1939 г. германо-съветски договор за ненападение сериозно възпрепятства опозиционните действия, а и нападението на Полша среща широко одобрение. Решаването на въпроса за Данциг, коридора и Полша в кръговете на военното командване се счита за правилно в смисъла на собствените им политически представи за ролята на райха като велика държава. Както Халдер, така и други офицери се придържат към мнението, че границите на изток трябва да бъдат променени.

Халдер и заместникът му генерал Карл-Хайнрих фон Щюлпнагел изиграват съществена роля за успешното протичане на Полската кампания и след края й на 27 октомври 1939 г. Хитлер награждава началника на Генералния щаб на сухопътните войски с Рицарски кръст.

Заповедите на Хитлер за настъпление на Запад стават основа за нови планове за държавен преврат сред военната опозиция. Върховното командване на сухопътните войски се придържа към мнението, че войната на Запад – в най-добрия случай до пролетта на 1942 г. – “може да се води като отбранителна”. Началник щаба на военната икономика във върховното командване на Вермахта генерал-майор Георг Томас се съгласява с Халдер и Браухич, че тежкото икономическо положение не позволява да се води дълга и изнурителна война със западните държави. На 30 септември Браухич и Халдер излагат пред Хитлер своите доводи против настъпление на запад, но не успяват да го разубедят, след което и двамата се договарят заедно да се борят срещу плановете за нападение.

В средата на октомври 1939 г. с уачстието на ръководителя на така наречената група за свръзки между управлението на разузнаването на Канарис и висшето командване на сухопътните войски подполковник Гроскурт и назначения през октомври за връзка между Халдер и държавния секретар Вайцзекер съветник фон Ецдорф около генерал Халдер във върховното командване на сухопътните сили започва да се оформя тесен работен кръг. Той трябва “в детайли да разработи хода на военните действия срещу Хитлер”.

Както и по-рано нещата отново звучат недостатъчно добре обмислени. Пак държавният преврат се планира да започне след издаването на заповед от страна на Хитлер за настъпление в западна посока. Има идеи при успешен преврат Браухич да бъде назначен за генералисимус или монархията да бъде възстановена начело с пруския принц Вилхелм, внук на кайзер Вилхелм II, с временно правителство, което да бъде заменено с демократично избрано правителство. В някои кръгове се разглежда и идеята във временното правителство да бъде привлечен Херман Гьоринг, но Халдер и Остер решително отхвърлят това предложение. За Халдер е важно към идеята за преврат да бъдат привлечени висшите военачалници от бъдещия западен фронт. Халдер има информация от Канарис, че в опита си да ги спечели на своя страна може да се опре на професионалните им възражения и критика срещу преждевременното според тях настъпление. Но съгласието си за участие в държавен преврат дават само генерал-полковник Вилхелм фон Лееб и фон Вицлебен. Генерал-полковник Федор фон Бок, Герд фон Рундщедт и командващия резервните войски генерал Фридрих Фром не се съгласяват. Въпреки това Халдер нарежда на Остер да “възстанови и при необходимост да допълни” плановете за държавен преврат от 1938 г. Щюлпнагел информира Греоскурт за необходимостта за започване на подготовка за действие. Известени са също и генерал Томас, сътрудниците на Остер Гизевиус и фон Донаний, а също Бек, Вагнер и Шахт. За няколко дни още веднъж е постигната тясна координация между различните военни и граждански групи на съпротивата. Най-важното обаче липсва – командир, имащ власт и способност да повлияе на войниците. Халдер не е подходящ за това нито като характер, нито като длъжност.

Решаваща за заговорниците става срещата на Браухич и Хитлер от 5 ноември 1939 г., а тя приема съвсем неочакван ход за главнокомандващия войските на Германия. Халдер не присъства на съвещанието. Задължен е да чака в приемната. Хитлер отклонява искания от него отказ от настъпление – което за заговорниците означава, че преврат трябва да бъде извършен, но в същото време фюрерът се обръща към генерал фон Браухич с порой от тежки упреци и обвинения по повод на царящия в щаба на върховното командване на сухопътните войски деструктивен “дух на Цосен” (адреса на щаб квартирата на Генералния щаб), който той в присъствието на генерал-полковник Кайтел заплашва да унищожи. Браухич е хванат неподготвен. Халдер веднага се сеща за плановете за държавен преврат, опасявайки се, че са разкрити. И веднага, след като се завръща в щаба на Цосен, нарежда на Щюлпнагел да унищожи всички документи. Браухич пък заявява пред фон Лееб, че не желае да оглави “метеж” срещу Хитлер и Халдер заключава, че трябва да се откажат от плановете си за преврат. Именно Халдер с готовността си все пак да приеме заповедта на Хитлер за настъпление “практически лишава от почва” всеки следващ план за свалянето на диктатора. Началникът на Генералния щаб на сухопътните войски за пореден път демонстрира недостиг на решителност и готовност за действие. Още нещо хвърля сянка върху Франц Халдер – защо при планирането на преврата не се опира на станалата известна в отделни щабове в Полша опозиция, възразила срещу престъпната расова политика на Хитлер.

Разговор между Бек и Халдер от 16 януари 1940 г. се превръща в сериозно разочарование за съпротивата. Халдер дава да се разбере, че е бил заставен да бъде “помощник” в провеждането на “каповски пуч”, както той нарича опита за държавен преврат срещу Хитлер без ясно становище за позицията на народа. По негова оценка във войската и сред населението няма широка база за такава акция срещу Хитлер, защото както по-рано всички вярват на фюрера. В заключителното си писмо до Герделер Халдер еднозначно отклонява акцията срещу Хитлер по време на война и заявява, че “трябва първо войната да бъде доведена докрай”, защото “компромисният мир е безсмислен”.

Вероятно Халдер е уморен от изключителното напрежение, на което е подложен от две страни – едната – задължението му да изготви план за новия поход, а от друга – търсейки път, да препятсва реализацията му от Хитлер. Според очевидци именно това е причината за разстройването на нервите му.

Дори и първите съобщения за установяване на контакт на сътрудника на абвера и мюнхенски адвокат д-р Йозеф Мюлер с британския посланик във Ватикана сър Франсис д’Арси Осборн нищо не променя във вече изразените позиции на Браухич и Халдер. Целта на това сондиране, провеждано чрез папа Пий XII, е дали западните държави са готови да подкрепят преврат в Германия и в същото време да не се възползват и да извършат нападение срещу нея, когато той започне. Доклад за тези сондажи, наречен “Отчет X”, е представен от Халдер лично на главнокомандващия на сухопътните войски, но шефът на Генералния щаб не се възползва от възможността в лична беседа да убеди Браухич, че всичко това представлява истински шанс за действие. Когато Томас прибира доклада от Халдер, последният му описва отрицателната реакция на Браухич, който не обръща внимание на разкрилата се реална политическа възможност и нарича участието в това “истинска измяна на родината”, което от него не бива да се очаква при никакви обстоятелства. Нещо повече, Браухич иска да бъдат назовани имената на всички заговорници, участващи в акцията, за да бъдат арестувани, но Халдер не се съгласява на това.

В крайна сметка военният триумф на започналия на 9 април 1940 г. поход срещу Дания и Норвегия още повече повишава престижа на Хитлер и затруднява обстановката за открито противопоставяне срещу него.

Изготвянето на плановете за провеждането на Френската кампания става повод за обостряне на отношенията между Халдер и генерал-лейтенант Ерих фон Манщайн. Хитлер оценява плана на Халдер като неубедителен и твърде ограничен. Фюрерът харесва труда на началника на генералния щаб на група армии “А” фон Манщайн, който настоява основната ударна сила да бъде в южното крило на фронта, осъществявайки се от бързи моторизирани и механизирани атаки, пресичащи Северна Франция до крайбрежието на канала, за да може от запад да се постигне притискане на противника в Северна Франция, Белгия и Холандия. Чрез лични контакти Манщайн успява напълно да убеди Хитлер да приеме плана му, което веднага се отразява изключително обострящо на отношенията между Халдер и генерал-лейтенанта от група армии “А”.

В крайна сметка след великата за Германия победа над Франция на заседание на райхстага от 19 юни 1940 г. Хитлер тържествено присвоява на много от генералите си званието генерал-полковник и фелдмаршал. Халдер също е повишен в генерал-полковник.

Когато става ясно, че Хитлер смята да се насочи на Изток, Халдер по собствена инициатива поема оперативното разработване на предстоящата война. Този път наланикът на Генералния щаб на сухопътните войски не иска още веднъж, както това се случва около Западния поход, да представи недообмислен и набързо съставен план, който отново да предизвика критика от страна на диктаторите и другите генерали.

Съгласно директива № 21 от 18 декември 1940 г. “Съветска Русия трябва да бъде разгромена в хода на бърза военна кампания”, руските сухопътни сили трябва да бъдат унищожени с “решителни операции от дълбоко придвижване на танков клин” и крайна цел трябва да бъде достигането на линията Волга – Архангелск. Операциите на три разделени групи сухопътни войски трябва да се проведат в съответствие с план, разработен от Генералния щаб под ръководството на Халдер.

Със започването на войната на Изток на плещите на Халдер пада една особено тежка отговорност – косвеното му участие в престъпленията извършвани там. А че той носи такава отговорност няма никакво съмнение, защото на него като налачник на Генералния щаб на сухопътните войски е подчинен генерал-лейтенантът “със специално назначение към главнокомандващия на сухопътни войски” Ойген Мюлер, отговарящ за разработването на противоречащите си с международното право заповеди в сферата на наказателното право и третирането на военнопленниците. Той със своята работна група се подчинява на указанията на Халдер, така че е невъзможно да се отрече отговорността на началника на Генералния щаб за отделни заповеди и разпореждания в тази “най-чудовищна изтребителна, поробваща и и разрушителна война” – както се характеризира войната на изток в историческите изследвания. Въпреки че Халдер по-късно заявява, че той “се е държал настрани” от това, неговите опити след края на войната да отрече участието и отговорността си в това дело и да представи действията на върховното командване на сухопътните войски като такива с “подривно съдържание” не звучат убедително.

Добре известно е, че събитията на изток не се развиват по първоначалните планове на нацистка Германия. Недоволният Хитлер на 19 декември 1941 г. уволнява Браухич и сам поема главното командване на сухопътните войски, отстранявайки много генерали. Неочаквано за себе си обаче Халдер оства на поста си. И отново проявява слабостта на характера си, като не прави никакви опити да защити пред Хитлер отстранениет от длъжност командващи и командири. След войната Халдер твърди, че по това време вижда нова възможност пред себе си да влияе на решенията на фюрера. Основание за такива надежди му дава фактът, че след уволнението на Браухич и промените във военното командване Генералният щаб е непосредствено подчинен на фюрера като главнокомандващ на сухопътните сили, т.е. личните контакти на Халдер с Хитлер ще бъдат по-чести.

Резултатите обаче от тези “лични контакти” не са никак добри за Халдер. След поражението под Москва Халдер твърде често започва да критикува решенията на диктатора и то по неотстъпчив и рязък начин. Хитлер, разбира се, не е може да търпи подобно нещо и между двамата се разразява тежка криза на ръководенето и доверието. Фюрерът я разрешава по най-лесния за себе си начин – на 24 септември 1942 г. Хитлер уволнява Халдер на възраст 58 години (заменен е от Курт Цайцлер). Последният особено тежко преживява това, защото се чувства позорно захвърлен на произвола на съдбата от генерал-фелдмаршал Кайтел и останалите генерали и офицери от върховното командване на Вермахта. Халдер с горчилка напуска поста си. Прехвърлен е на отчет в т. нар. “резерв на фюрера”.

От края на януари до края на февруари 1943 г. Халдер лекува разклатените си нерви в санаториума Щилахгауз под Оберстдорф. Скоро разбира, че е под наблюдението на Gestapo. През август същата година се премества Ашау в окръг Химгау, където живее уединено със семейството си, но продължава да бъде следен, дали влиза в контакт с “изменници на родината”.

През септември 1943 г. Халдер използва различни възможности, за да установи контакт с възможните противници на Хитлер в Бавария. Състои се среща между него полковник Вилхелм Арендтс, 1-ви офицер на Генералния щаб при щаба на главнокомандващия във Франция, и генерал Карл Хайнрих фон Щюлпнагел и баварския наместник на райха генерал Франц Ритер фон Еп, която е организирана от адютанта му майор Карачиол-Делбрюк. Целта на събирането е да бъде спечелен за действия срещу Хитлер Ритер фон Еп, но заговорниците успяват да видят в негово лице само един остарял и вече нерешителен боец.

Въпреки че Халдер в своя горнобаварски пристан е с ограничени възможности и е лишен от информация за плановете на военната опозиция в “щаба на фюрера” и в Берлин, службата по безопасност на Химлер го оценя като “държавен враг” на националсоциалситическия режим. Министърът на пропагандата Гьобелс на 8 ноември 1943 г. отбелязва в дневника си, че Химлер му е съобщил, че Халдер принадлежи към кръговете от врагове на държавата, които “през главата на фюрера се опитват да установят връзка с ангичаните”. Самият Гьобелс гледа на подобна дейност като твърде “дилетантска” и “неопасна”, но не бива тя “да бъде изтървана от поглед”. Наблюдението на Халдер продължава. Генерал-полковникът е подозрителен за националсоцоалистите и поради факта, че в много британски листовки, пуснати над Германия между март и ноември 1943 г., той е представен като “предпазващ се” от манията за величие на Хитлер и заради това уволнен от своя пост. Че Халдер се намира под наблюдение е известно и на заговорниците в Берлин, около Бек, Герделер и Клаус фон Щауфенберг, и те съзнателно отбягват бившия началник на Генералния щаб, за да не оставят излишни следи от конспиративна дейност. Халдер не е посветен в плана за преврат на Щауфенберг, а и вероятно не би бил на негова страна, защото още от самото начало по собствени признания отхвърля “политическото убийство като средство за борба срещу Хитлер”. На атентата срещу фюрера от 20 юли 1944 г. Халдер гледа като на обусловен от отчайващото положение. Като много други генерал-полковникът е поразен от мъжествената постъпка, но впоследствие рязко критикува организационните недостатъци и грешките на ръководителите на опита за преврат, но в същото време за действащите лица в пуча винаги се изказва със специално човешко уважение.

На следващия ден след опита за покушение над Хитлер, извършен от Щауфенберг, Халдер е арестуван от Gestapo в Ашау. Затворен е в полицейския затвор в Мюнхен, а сле два дни е изпратен в концентрационния лагер Дахау. След това, от 24 юли до 7 октомври, без съд и повдигане на обвинение се намира в лагера Равенсбрюк/Фюрстенберг.

На 15 август е арестувана и жена му и също е затворена в Равенсбрюк. Най-голямата му дъщеря Ирмингард Зайдерер, чийто мъж е подполковник в американски плен, също е задържана до есента в Маобитския женски затвор. От 7 октомври Халдер без жена си се намира самостоятелно заключен в подземията на прословутия затвор на RSHA на Принц-Алберт-щрасе в Берлин. Там многократно е разпитван, обвиняван в измяна на родината, защото ранните записки на Бек, Остер и Герделер от периода 1938-1940 г. са попаднали в ръцете на Gestapo и го уличават. По същото време в този затвор са заключени и бившите министри Шахт и Попиц, Герделер, генерал-полковник Фром, адмирал Канарис, генерал Остер, държавният секретар Планк, Генералният съдия Зак и генерал Томас.

През декември 1944 г. управлението на кадрите на сухопътните войски съобщава на Халдер за решението на Хитлер да не го използва повече във военната област, във връзка с което е започната процедура по уволнението му. На 31 януари 1945 г. тя е завършена и Халдер е уволнен от действителна военна служба. Забранено му е да носи военна униформа.

Положението на Халдер се променя по странични причини. Сградата на Gestapo на Принц-Алберт-щрасе е повредена от съюзническите бомбардировки от 3 февруари. Халдер, Канарис, Остер, Зак и Томас са преместени на 7 февруари 1945 г. в концентрационния лагер Флосенбург в Баварския лес. Два месеца по-късно, на 9 април, Халдер е преместен в лагера Дахау, където скоро се среща с жена си. Когато съюзниците се приближават до Мюнхен, група състояща се от около 150 видни немски и чуждестранни затворници на 24 и 27 април е натоварена на камиони и автобуси и под охрана от SD и Gestapo през Розенхайм, Инсбрук и превала Бренер в посока Пустертал в Доломитските Алпи на 28 април стига до Нидердорф, недалеч от Тоблах/Южен Тирол. Там арестуваният във военна униформа полковник Бонин успява по време на престоя да се свърже по телефона с офицер от щаба на сухопътни войски, разположен в Нидердорф, и да помоли за защита началника на Генералния щаб на група армии “Юг” генерал Ретигер в Боцен. Транспортирането на затворниците е прекратено на 30 април. Групата е освободена от настъпващите американски части на генерал Героу на 5 май 1945 г.

Вече като съюзнически военнопленник Хладер е транспортиран през Кортина д’Ампецо, Верона и Рим в Неапол. След това е прехвърлян в Капри, Казерт и Адверс, където по негово мнение се държат с него “като с престъпник”, а накрая със самолет през Париж е изпратен във Франкфурт.

В края на август 1945 г. жена му е пусната на свобода, а същия месец той е във Висбаден и в лагера Фалкенщайн в Таунус, където най-сетне отношението към него е човечно. От октомври 1945 г. до януари 1946 г. америкаците го предостаявят на разпореждане на англичаните като пленник и информатор за разпити. За тази цел е преместен в замък в Лондон.

До август 1946 г. е разпитван като свидетел в Нюрнберг и веднага след това е изпратен в Алендорф в окръг Марбург. Едва на 20 юни 1947 г. американците официално го пускат от плен и получава статут на интерниран гражданин. След взимането на решение срещу него да не бъде повдигнат процес в Нюрнберг съгласно нареждането на контролния съвет на съюзниците и “освобождаващия закон” за денацификацията от 5 март 1946 г., който е издаден в Бавария, Гросхесен и Вюртемберг-Баден, Халдер е задължен да отговаря пред немска комисия по денацификацията, за да бъде “освободен” от обвинение в поддръжка и принадлежност към националсоциализма и милитаризма. Също като останалите немци, навършили 18 години, Халдер е задължен да попълни обичайната анкета в рамките на денацификацията, провеждана от военната администрация на САЩ.

Все пак обвинение срещу бившия началник щаб за участие във военни престъпления е повдигнато. Това се случва на 6 април 1948 г. в специално създадената за такива цели в лагера Нюйщадт баварска комисия по денацификация. Слушането е насрочено за 22 април. Като цяло военното командване се обвинява в “сервилност, недостиг на гражданска смелост и в крайна сметка в смирение” за това, че послушно се отдава телом и духом на “националсоциализма и престъпните му планове”. Конкретното обвинение срещу Халдер е, че именно в качеството си на началник на Генералния щаб е бил длъжен да наложи ветото си и да не предоставя “силите и способностите си на такава важна длъжност на разпореждане на режима до октомври 1942 г.” и да не помага на “Хитлер в осъществяването на военните и политическите му планове”. Според обвинителите Халдер носи “отговорност за това невъобразимо бедствие, което войната и последствията от нея носят на това поколение” и затова той следва да бъде включен в “групата на главните виновници”.

И тук проработва късмета на Халдер. По принцип процесът срещу него трябва да се състои в лагерната комисия по денацификация, което рязко увеличава възможността от негативни последствия за бившия шеф на Генералния щаб, понеже, като правило, заседанията там се провеждат в писмена форма и без присъстиве на обществеността. Но на Халдер му провървява, защото в крайна сметка разглеждането на делото е отложено за юли 1948 г. в Мюнхен в комисия по денацификация “ X”, където то предизвиква по-голям интерес от страна на средствата за масова информация. Стига се до там, че той е наречен “най-значимия и дълбок процес по денацификация от всички в Западна Германия”. Слушането на делото срещу Халдер трае от 15 до 20 септември 1948 г. “с широко участие на обществеността”.

В показанията си пред комисията по денацификация Халдер твърди, че не е бил информиран за много от разпорежданията и заповедите на Хитлер, особено за безчинствата на SS на Източния фронт , и определя положението си в нацистката държава в категорията на низшите ; през бюрото му не са минавали всички документи, свързани с престъпната дейност.

Общественият обвинител пък иска Халдер да бъде зачислен в групата на главните виновници, да бъде изпратен в трудов лагер за три години и 30% конфискация на имуществото му. Комисията взема решение, че Халдер като офицер от Генералния щаб попада под “действието, но не и под обвинението” на закона за денацификацията, от което следва процесът срещу него да бъде прекратен. Освен това комисията постановява, че за колективна вина на Генералния щаб и дума не може да става.

Решението на Мюнхенската комисия обаче не сваля вината от Халдер окончателно. След щателна проверка през ноември 1948 г. в апелативния съд постъпва настояване за преразглеждане на случая на основата на това, че Халдер конкретно участва в осъществяването на противоречащи на международното право заповеди при настъплението срещу Съветския съюз през 1941 г. Конкретно е инкриминиран по участието си в подготовката за указа за прекратяване на военната подсъдимост в рамките на района на провеждане на операция “Барбароса” и заповедтта за комисарите. Предмет на дебати става личната му причастност към престъпленията на нацистите, а дневникът му (издаден в 3 тома) започва да се ползва в качеството на доказателство за личната му отговорност за противоречащите с международното право актове на насилие по време на войната.

Снемащата вината присъда на първа инстанция в края на декември е отменена от баварското министерство по специални дела. В тази критична за Халдер ситуация на помощ идва новият му работодател – армията на САЩ. В последвалите месеци комисията по денацификация многократно и безрезултатно се опитва да насрочи срок за апелативно разследване и да призове Халдер от лагера. Армията на САЩ съобщава на президента на апелативната палата, че Халдер е зает в отдела им по история с много важен проект и е “нужен за изпълнението на тази задача”, и затова не може да се яви в Мюнхен.

Накрая министерството по въпросите на политическата реабилитация в Бавария на 6 септември 1950 г. дава указание подадената молба в апелативния съд да бъде оттеглена, защото в сила на издадения по това време закон за приключване на политическата реабилитация от 27 юли 1950 г. е невъзможно да се разчита на това, че Халдер ще бъде квалифициран като “главен виновник или активист”. В съответствие с това предишаната присъда от октомври 1948 г. встъпва в сила от 12 септември 1950 г. и от тогава Халдер се счита за “свободен от обвинения”.

Случаят с Халдер свидетелства за това, че денацификацията не внася яснота по отношение на личната отговорност за функционирането на нацисткия режим. Нещо повече, в силата на определени обстоятелства тя не способства за изкореняването на всички остатъци на нацизма. В много от случаите денацификацията не протича като прочистване, а като безконтролна реабилитация. Халдер принадлежи към този команден състав, към който правителството на САЩ охотно се обръща с цел стабилизиране на военнополитическата си позиция в Централна Европа по време на “Студената война” със Съветския съюз – факт, който му дава възможност да разчита на протекцията на САЩ. Неговата първоначална дейност в историческия отдел на армията на САЩ след 1945 г. представлява пример за въвличането на немците в новия фронт на “Студената война”.

На служба на военната историография

Когато американското военно командване през лятото на 1945 г. размишлява над това, как да привлече за написването на историята на Втората световна война и противниковата страна, възниква идеята не само да се използват заловените немски документи, но за свидетели да бъдат привлечени и взетите в плен генерали и офицери от Вермахта. С това се занимава историческия отдел към щаб квартирата на САЩ, който в началото се намира в Сен-Жермен до Париж, а след това е преместен във Франкфурт. Неголям кръг от пленените немски офицери, подходящи за тази задача, отначало е събран в Оберурсел, а след това през ноември 1945 г. е преместен в лагера Алендорф до Марбург. Откъснати от външния свят и семействата си, под командването на немския комендант на лагера генерал-полковник в оставка Карл Холидт съставят по поръчение на отдела по оперативна история (Германия) монографични съобщения, изхождайки от военния си опит от 1944 – 1945 г. и отговарят на въпроси на армията на САЩ.

За да получи най-добър обзор за немските върховни структури и оперативното командване от 1938 до 1945 г., историческият отдел на САЩ предлага на Халдер сътрудничество и контрол на по-нататъшните изследвания. Халдер приема предложението през лятото на 1946 г. и съставя собствена работна група. Есента на 1946 г. след многократни замени и привличане на други сътрудници на доброволна основа в лагера Алендорф под ръководството на Халдер започва военноисторическа работа група на немските офицери като част от историческия отдел на САЩ.

Халдер приема ролята на посредник. Той решава че е целесъобразно и занапред да работи за проекти на САЩ, за да “продължи борбата срещу болшевизма”. Той се надява, че западните съюзници постепенно ще променят позицията си по отношение на немските офицери и военните институции, за което в крайна сметка се оказва прав. Въпреки това готовността му да работи за американците не намира безрезервно одобрение сред бившите другари-генерали и офицери от Генералния щаб. По-голямата част от оцелелите офицери критикува работата на Халдер.

В крайна сметка изследователските работи продължават и след 1 юли, срокът, когато са освободени военнопленниците, защото всички офицери от Генералния щаб са задължени да останат за работа към проекта в качеството си на цивилно интернирани до момента на провеждането на денацификацията им; други сътрудници продължават работа доброволно. От 1 юли 1947 г. Халдер поема ръководството на всички затворници, прехвърлени в новия лагер Нойщадт, недалече от Алендорф.

Лятото на 1948 г. групата е прехвърлена в Кьонигщайн в Таунус, където са организирани и сформирани нови задачи. Халдер става ръководител на “контролната група” на историческия отдел и е задължен заедно със заместника си генерал фон Грайфенберг и още седем други сътрудници да координира и проверява изпълнението на разработките по отделни въпроси от историята на Втората световна война. Почти 150 бивши офицери от Генералния щаб и войскови командири работят надомно и се занимават с разработването на историографски изследвания, при което Халдер ги организира подобно на генерален щаб. Благодарение на тази работа Халдер оказва по време на всеобщ глад и криза на снабдяването в окупирана Германия след 1945 г. значителна материална подкрепа на много свои другари, поне до момента, в който не си намерят друга работа. И самият Халдер извлича изгода от американската поръчка, защото постепенно той става призната централна личност на първата немска историография на Втората световна война. Различни работни групи и команди се намират под общото ръководство на Халдер и правят многочислени описания на въпроси от историята на войната от немска гледна точка. Но изобразяването на военните събития не е последователно. Обработват се само тези моменти от войната, които САЩ смята за най-важни.

Въпреки че първоначално американците смятат да завършат проекта след година, той е удължен до 1948 г. А след поредното преместване в Карлсруе в началото на юни 1954 г. работата на групата продължава. До 1961 г. под ръководството на Халдер са съставени над 2500 различни изследвания.

Работата в историческия отдел Халдер свързва с надеждата за по-тясно сътрудничество със САЩ. В съответствие с това от пролетта на 1950 г. той съставя експертиза за “възобновяване на въоръжението на Германия” и структура на военната върхушка в бъдещите немски въоръжени сили.

Освен това много военни писатели, мемоаристи, редактори на военнонаучни журнали и издателства от военната област предоставят на Халдер работите и проектите си преди публикуване за рецензия. Влиянието му в тази област е много голямо.

През 1955 г. Халдер посещава САЩ, където е посрещнат с почит и уважение.

Заслуга на Халдер е връщането в Германия в края на петдесетте години на заловените от САЩ немски документи. Бившият началник на Генералния щаб дълго и настойчиво моли за това от Карслруе.

След разпускането на историческия отдел от есента на 1959 г. Халдер по молба на главнокомандващия на САЩ в Европа остава “старши консултант” към “групата за исторически връзки” на американската армия. По това време допълва коментарии към дневника си. В края на юни 1961 г. Халдер завършва тази работа и на 77-годишна възраст окончателно се уединява в Ашау. Като благодарност от американското правителство за дългогодишното лоялно сътрудничесто Халдер получава на 24 ноември 1961 г. от главнокомандващия войските на САЩ в Европа “ Meritorious Civilian Service Award”, висша награда, връчвана от САЩ на чуждестранни граждани на американска служба. Две години по-късно той става почетен член на “Общество Клаузевиц”, обединение на офицери от Генералния щаб във ФРГ. 80 и 85-годишният му юбилей на 30 юни 1964 и 1969 г. са отбелязани с почит във военнонаучните журнали и немската преса.

На 2 април 1972 г. Халдер умира на 88 години, обграден от близките си в Ашау. Погребан е с военни почести в Мюнхен.