На 22-ри и 23-ти август 1942 г. германската 6-та армия придвижи битката право напред и прекоси река Дон. Това се наложи заради мощната офанзива северно от Калач, по двата фланга на Vertyachiy и Песковатка. Без прекъсване на военните действия LI армейски корпус (с командир генерал фон Зайдлиц-Курцбах) и XIV танков армейски корпус (с командир генерал фон Вийтерсхайм, а по-късно генерал Хубе), се изнесоха напред, преминавайки през два тежки, инженерно проектирани моста, и се разположиха ветрилообразно и се подготвиха за масирана атака срещу Сталинград.

Параграф 2-ри от армейската заповед от 19 август 1942 г. казва: “6-та армия взема в свои ръце два земни моста между реките Дон и Волга, северно от шосето за Калач-Сталинград и ги обезопасява откъм север и изток. Армията ще пресече река Дон между Песковатка и Островски, при непрекъснато прикритие и изтегляне в посока север. След това частите ще се насочат към хълмовете между река Rossoshka и Болшая Караная, към притока на река Волга северно от Сталинград. Другите части ще се развиват откъм северо-изток и ще превземат Сталинград. Ударът ще бъде подпомогнат от части напредващи по южния фланг и през централната част на река Rossoshka, като място за среща е определена местността югоизточно от града (Сталинград), където моторизираните части ще се слеят с частите, напредващи от юг.”

Вечерта на 23-ти август 1942 г. генерал Хубе и неговата танкова част превзеха Rynok, северно предградие на Сталинград. Германските разузнавателни части достигнаха до стръмното западно крайбрежие на Волга, обкръжавайки просторната потискаща селска област. Армията беше пълна с надежда, въпреки че частите на Хубe трябваше да преодоляват много критични ситуации през следващите дни. Срещнах генерал Фридрих Паулус, който ми каза, че командващият на руската 62-ра армия е сред нашите военнопленници, той бил отчаян и притеснен не само за съдбата на Сталинград, а и за цялата южна руска армейска част, командвана от Тимошенко.

Очите ми срещнаха тези на Паулус с един въпрос, почти невероятно ни се струваше, имайки предвид, че още от 1941 г. често получавахме информация, че руснаците вече са на края на възможностите си, твърде често ни заблуждаваха и сега не можехме да го приемем, без да се усъмним дълбоко в истинността на казаното. Не помнехме ли още и самохвалството “високопарните думи” и обещания, че водим последна битка за окончателното унищожаване на руските армии, подписвайки сами смъртните им присъди? Всички полеви войници, без разлика в чин или в командване се усмихваха често в този период (късната есен на 1941 г.) на нереалните оценки за един враг – несломим в битката за своята земя и родина.

Колко неверни са били тези твърдения стана ясно в следващите няколко седмици, отломките на германските загинали се разпиляваха по фронтовите линии на Калинин, Москва, Tула и Tвер. Точно когато се случваха тези военни и човешки трагедии Гьобелс се изказваше от сигурното си местенце, далеч от всякакви опасности, че Berezina, ще претърпи един Наполеоновски срив, и че талантът на фюрера, неговият военен гений, са гаранцията, че подобен срив няма да сполети германската армия.

Големите надежди увяхват

Следващите няколко дни преминаха в напрегнато очакване. 71-ва дивизия, под командването на генерал-лейтенант фон Хартман успя без големи загуби да прекоси река Дон откъм Калач и с пълен натиск се придвижи напред, през долината Карповка, и на 24 и 25-ти август 1942 г. достигна южната част на Сталинград. Въпреки това последният напън да бъде превзет града не успя. През лятото на 1942 г., след битката, водена от 1-ва танкова армия на фон Клайст и 6-та армия, срещу дивизиите на Тимошенко запад - югозапад от Харков (12-27 май 1942 г.), руснаците показваха слаби признаци на съпротива. Те само сменяха местоположението, прекосявайки р. Дон, в околностите на Калач, после внезапно се обръщаха и заставаха лице в лице с наближаващата 6-та германска армия. Резултатът беше скорошното поражение на 1-ва руска танкова армия и на 62-ра армия, които изоставяха стотици опожарени танкове в тесните околности на река Дон. С оглед на събитията имаше голяма вероятност Сталинград да падне, без да окаже голяма съпротива, считаше се също, че реална заплаха от страна на руснаците може би ще има само по източното крайбрежие на р. Волга. Тези надежди се оказаха една голяма илюзия.

Вярно е, че успяхме да превземем повече от половината град и се справихме със задачата за относително кратък период от време.

Но бавно, малко по-малко, руската съпротива се пробуждаше. Подсилената Червена армия достигна града откъм главният шосеен път от Kotluban и скоро северната част на града стана арена на жестока руска контраатака. Северният фронт свързваше дясното крило на германските дивизии, които бяха спрени в околностите на р. Дон (отчасти използвайки Tartar Wall), заедно със силите, които трябваше да подсигурят Сталинград от север. В посока към надземният мост, ориентирани в направление запад-изток , руснаците нападаха често и така стана ясно, че военен пробив или дълбоко проникване на този етап би насочило германските войски на юг, а подобен развой на събитията, дори и не решаващ, би подложил на евентуален неуспех целта Сталинград. Въпреки всичко атаките срещу моста се провалиха. През последните дни на септември 1942 г. руснаците си позволиха още една обширна атака, включвайки стотици танкове и завземайки значителни територии, което ни създаде много притеснения. Само една решителна контраатака осигури стабилни германски позиции, нанасяйки значителни загуби на врага, включително 98 танка. Военните качества на генерал Хубе и на неговият XIV танков армейски корпус подсигуриха отново северният фланг.

Всяка къща е крепост

По същото време във вътрешните части на Сталинград се разиграваха кървави сражения. Всяка къща, колибка, небостъргач, фабрика се беше превърнала в своеобразна крепост, сееща смърт и разрушения. Изключителният героизъм на двете страни беше вече нещо нормално. Атака и защита, нападения и контранападения, огън, възбудени викове, минохвъргачки, артилерийски огън, огнемети – Сталинград се бе превърнал в истински ад, който не можеше да бъде забравен. Камъните се използваха като укрепления, разрушените фабрики – в дом за снайперисти, сеещи смърт, зад всеки струг и всяка машина надничаше смъртта. Всеки ъгъл, всяка пукнатина криеха опасност от внезапен огън или купчина тела зад себе си... Всеки къс земя буквално бе покрит от защитниците. Героизмът на Сталинград, без значение – германски или руски, ще бъде помнен дълго. Германските загуби бяха стряскащо големи. Бавно нашите дивизии изгаряха и резервите се се бавеха, а и бяха недостатъчно заради многобройните загуби, които понасяме всекидневно. Доставките и подсилването на частите ставаха все по-остър проблем, след като партизанските нападения, които рядко успяваме да предотвратим, прекъсваха единствената ни шосейна линия - една хилава пътечка свършваща в Verkhne Chirskaya, на западния бряг на Дон. От този момент нататък, доставките ни биваха изпращани през 24 тонния мост над реката. Въпреки всичко нещата се разпадаха малко по-малко, не толкова заради руски нападения, а поради липсата на резервни части. Най-близкият склад за доставки е в Харков, където според слуховете са останали съвсем малко провизии. В резултат на това се налага квартир-майсторът, генерал от 6-та армия, да лети с Ju 52, за да достави най-необходимото от далечна Германия. Това се случваше с 6-та германска армия – армията, която се намираше в центъра на най-решителните сражения по време на войната, армията, към която беше насочен погледът не само на цяла Германия, но и на целия сват по различни причини.

Врящият казан Сталинград

Малко по малко сраженията по места утихнаха. Руснаците осъзнаха невъзможността да пробият на този фронт, за да обградят германската армия от север. Въпреки това градът никога не утихна. От време на време избухваха тежки битки, цели редици от къщи изчезваха в мъгла и прах, когато с писъци бомби и мини раздираха земята. Яростния огън не преставаше, превръщайки се в смъртоносен покров над обречения град. Огромни подпорни съоръжения бяха разбити и останките им придобиваха причудливи и уродливи форми. Животът едва блещукаше из мазетата и бункерите. Там – части и батареи се бяха струпали предпазливо, в състояние често граничещо с разложение, когато порой от гилзи хвърчаха във входа, изсипвайки над тях дъжд от отломки и огън, и повей сух въздух. Там имаше също и руски цивилни, които живееха като преследвани животни в своите военни изкопи и мазета. По някакъв начин те се бяха изплъзнали от евакуация, по някакъв начин успяваха да се задържат всред ужасният водовъртеж от разрушения, който яростно бушуваше около тях и малко по малко превръщаше града им в камъни и тлеещи отломки. Какво друго мажеха да сторят? Да се опитат да достигнат до “обетованата” земя, зад безкрайните степни плата, без вода, без храна, през невъзможните заслепяващи снежни бури...

Дайте скъпоценния терен

В момента, когато лявото крило на моста достигна до река Дон от северозапад, германските главни връзки минаха през западния бряг на реката. С цел да се скъси разстоянието от Kremenskaya до река Дон, някъде към края на месец август се наложи XI армейски корпус, под командването на генерал Щрекер, да се изтегли назад и да заеме позиция по левия си фланг, разположен на Melo-Melovskiy и дясното крило, достигащо до река Дон откъм Sirotinskaya част. Това беше сериозно отстъпателно действие. Командирът напълно осъзнаваше предимствата, които предоставяше на руснаците по този начин, които вече само с един удар, светкавично, без да понесат никакви загуби, печелеха не само нови територии, но и превземаха важния мост южно от р. Дон. Във всеки случай изтеглянето на германците не можеше да бъде предотвратено, тъй като дивизиите в тези части бяха на незатихващата фронтова линия за цели 18 месеца, без отдих, с намалени провизии и на практика без отмяна. Взводовете бяха изтощени до смърт, а германските позиции опасно се смаляваха, вместо да ограждат стабилно контурите на Донската област. 11-та германска армия – лявото крило на 6-та дивизия, се разположи в съседство с 1-ва румънска кавалерийска дивизия, която от своя страна се явяваше дясно крило на IV румънски армейски корпус. Близо до румънските части, в посока Воронеж, бяха разположени италианските и унгарски части.

Унгарците – вечният враг на румънците, мъдро се бяха отделил от тях, като се бяха вмъкнали между италианските части, които никога не бяха сигурни, чие командване носи по-голяма тежест - монархисткото командване или фашисткия дивизионен командир. Унгарците – леки части, без издигнати ешелони, водеха само периодични сражения. Техните най-силни части бяха разположени не в Русия, а в техните собствени провинции в Зибенбюрген, обърнати не срещу руснаците, а към съюзниците им – румънците. (По време на Първата световна война германците успешно успяват да вкарат в битка разколебаните войски на съюзниците, прилагайки “Korsettstangen”, корсетна стратегия – да бъдат включени опитни и решителни германски части. По време на инвазията в Русия – прилагането на тази практика се оказва неуспешно, най-вече защото нямало достатъчно свободни германски части, които да се занимаят с подобна задача). Южно от Сталинград 4-та германска танкова армия, състояща се предимно от румънски пехотни дивизии под командването на генерал-полковник Хот, беше твърде далече изтеглена, за да подпомога северните си части, и да поддържа връзката с 1-ва германска танкова армия далече на юг към река Tерек.

Стратегията на Хитлер

В началото на октомври се появиха първите признаци на масиран натиск в лесно спечеленото надмощие над подмостовската област на река Дон в Русия. Обширните гъсти гори бяха добро прикритие, а двата важни пътя между Дон и Волга даваха възможност на врага да се презапасява и прегрупира частите си. Липсата на помощ от въздуха правеше невъзможна намесата на частите ни срещу надвисналата заплаха. Ставаше все по-ясно, че руският пробив е насочен към левия и десния фланг на 6-та армия, едновременно с натиск от север, насочващ се в южно-югозападна посока, с цел свързване с южните части, идващи северно от Chirskaya област, и по този начин щяше да се затвори железен обръч около германската армия при Сталинград.

Странно, но факт е че 6-та армия беше под директното командване на Хитлер – сигурно и безопасно разположен в щабквартирата в Ангербург в Източна Прусия, на около 1000 мили от най-горещата точка на Източния фронт. Хитлер игнорираше всички предупредителни сведения, които му изпращаше генерал Паулус относно непокътнатите руски дивизии, напредващи към лявото и дясното крило на неговите части.
По някакъв начин “най-великият” стратег на онова време не можеше да се откаже от желанията си и от прочутата си интуиция. Генерал Паулус беше сурово мъмрен заради песимистичните си оценки и прогнози и е можеше да се счита за късметлия, че изрядните му доклади, не бяха разгледани като чисто пораженчество - ситуация, с която се бяха сблъскали много германски генерали, както свидетелства фелдмаршал фон Бок, който се противопостави на офанзивата срещу Сталинград и бе временно заменен с “по-послушния” генерал-полковник фон Вайхс.

Генерал Паулус подаде молба да бъдат изпратени още части, с които да се укрепи левия фланг и да вземат участие като боен резерв, в случай че руснаците ударят тази най-уязвима точка, а всички знаци сочеха, че подобна атака ще последва. Хитлер обаче отказа на молбата и допълнително наля масло в огъня, като издаде нареждане 3 или 4 танкови и моторизирани дивизии да бъдат изтеглени, в случай на нужда при едно евентуално нападение при Астрахан. Често след това се шегувахме за “зеления хайвер”, за който ни бяха пратили.

През същата година Хитлер реши, че иска да превземе Мурманск и Ленинград, докато по същото време на 1-ва танкова дивизия и 17-та армия им бе разпоредено да подготвят превземането на Баку – по-желана дестинация - нефтените залежи, много нужни на този етап. “Нефтените бригади” бяха в постоянна бойна готовност, а много тежките минохвъргачки aIrdady, се придвижваха северно от Севастопол за атаката срещу Ленинград. Хитлер вече не вярваше в стратегията за елиминиране на опасността, като сомнамбул той кръжеше наоколо, забравил действителността, прегърнал здраво самозаблужденията си.

Хитлер се вслушва твърде късно

Под натиска на бързо разпространяващите се новини за готвената масирана вражеска офанзива Хитлер – твърде късно даде съгласието си и едва на 15-ти ноември 1-ва румънска танкова дивизия и претърпялата сериозни поражения 22-ра танкова дивизия получиха нареждане да заемат пълна бойна готовност под командването на генерал-лейтенант Хайм, югозападно от Kletskaya. От там те можеха да се разгърнат на север или на запад, в случай на руско нападение. 1-ва румънска танкова дивизия имаше на разположение различни пленени френски и чешки танкове, чийто екипажи бяха в процес на обучение. Румънските части, приближавайки се до левият германски фланг, не можеха да бъдат използвани пълноценно, защото първо бяха недостатъчно, за да правят разузнавателни обиколки, и второ -бяха твърде леко въоръжени. Нямаха на разположение противотанкови оръдия, да не говорим за смешната вероятност да спрат евентуално нападение на руски T-84, изправили се срещу румънците, както веднъж вече се беше случило. (по-късно открих в щабквартирата на Хитлер, че румънските части нееднократно са молели да им бъдат предоставени тежки противотанкови оръдия, което многократно им е било обещавано, но без резултат). По някое време през октомври 1942 г. един главен инженер пристигна в нашата главна квартира с целия си щаб – нещо, от което най-малко се нуждаехме тогава. Той доведе със себе си инженери, специалисти по укрепленията, части, специално обучени да подготвят танкова отбрана, землянки, ями, трапове и всякакви подобни военни укрепления. Всички ние се усмихвахме, когато новопристигналите ни гости с този голям състав и нищожно малките инженернии части ни разказваха за тяхната специална мисия. Те трябваше да построят специално укрепление – тук, на това място, където нямаше и помен от пясък, а най-близко разположените изкопи бяха на стотици мили разстояние. Цимент единствено можеше да бъде доставен от Германия. Горкият генерал беше много обезсърчен, когато откри това, но нямаше куража да съобщи за смешната ситуация в щабквартира на фюрера.

Бойният дух отслабва

В момента, когато се полагха тези донкихотовски усилия, 395-та дивизия в Сталинград получи нареждане да превземе руските опълченски части в северната част на града. Военните инженери трябваше да се движат пред частите, отваряйки им пътя и подпомагайки ги в усилията да превземат териториите, а след това да продължат с изтеглянето напред към Волга и там да пресекат пътя на руските съпротивителни сили. Било от изключителна важност, планът да успее. По някакъв начин обаче взаимодействието между военните инженери и напредващите части се провали. Генерал Паулус с право беше възмутен, защото предпоставките за успех на мисията бяха доста големи. Този провал повлиял отрицателно на бойния дух, започнаха да се проявяват липса на желание и пораженчески чувства – погълнали цялата обречена 6-та армия. Когато генерал-лейтенант Вагнер дойде на посещение при нас, ни разказа, че проблемът с доставките и смените идва от “най-великият стратег” на всички времена. През лятото на 1942 г. стана ясно, че доставките ни за бензин – нужен за всички видове транспортни средства са до такава степен изчерпани, че ни се налагаше да чакаме с дни, за да получим нещо. Така всеки здравомислещ командир разбра, че е безсмислено да поема рискове със започването на каквато и да е атака по въздух, земя или вода, защото без жизнено важната помощ на най-мощното оръдие – танкът, всеки подобен опит беше обречен на неуспех. Вагнер ни каза, че е провел честен разговор с командващия на генералния щаб, генерал-полковник Халдер, за тази ситуация, в който настоявал въпросът да бъде отнесен до знанието на Хитлер. Халдер, разбира се приел, но единственото му притеснение идвало от факта, че ще трябва да издебне подходящ момент, в който фюрерът ще бъде в настроение за разговори от подобен характер, в противен случай рискува да бъде залят с порой от “красиви” епитети. В крайна сметка Вагнер решава сам да повдигне въпроса. При разговора с Вагнер Хитлер ставал все по нетърпелив да се сложи край на въпроса и дори го прекъснал с думите : “Да, така е... и какво?...” Вагнер отговаря: “Ами, това означава, че ситуацията с бензиновите и нефтените доставки ще е основна пречка за започване (възобновяване) на военните действия...”

Като получи тези сведения, Хитлер стана саркастичен. Поради някаква незнайна причина за фюрерът вече нямаше нищо невъзможно; всичко, което той желаеше, беше възможно, само защото той така си въобразяваше и искаше да бъде в действителност. Той не обръщаше никакво внимание на въпроса за доставките, за резервните части, за разстоянията и за загубите. Само неговите желания бяха границата на възможното. Единственото, което отсичаше по зададените въпроси беше: “Не очаквах друг отговор от генералите си, благодаря ви...” Това беше всичко.

А генерал Вагнер? Генерал Вагнер се застреля след 20 юли 1944 г., за да избегне смъртта чрез удушаване, от която загинаха толкова много офицери, когато опитът за покушение срещу Хитлер не успя и той се завърна победоносно, като озверяло животно, спомняйки си всеки малък опит, да му бъде показана реалната ситуация и да бъде накаран да погледне нещата в истинската им светлина, а не през въображението си. Сега вече те (генералите) бяха неговите “врагове”. Новата му армия вече беше само от подмазвачи и лъжци, те бяха неговата нова надежда, но и неговата най-тежка присъда.

Големите обещания на фюрера

На 9-ти ноември 1942 г. Хитлер говори пред своите стари приятели в Бюргерброй в Мюнхен. Пред лицето на Сталинград нагласихме късовълновите армейски радиа и се заслушахме невярващо как Хитлер крещи от трибуната всред оглушаващо одобрително ръмжене:

“Сталинград ще бъде превзет и аз, САМО АЗ ще определя кога! Ще назначим абсолютно нови ударни части и така ще превземем останалата част на града...”

Седяхме около предавателите в зашеметяващо мълчание. Аз отпуснах глава и празно се загледах пред себе си. Според мен се беше случило нещо опасно. Чисто военна ситуация бе принизена до нивото на една безсмислена политическа игра, в която двама съперници - Хитлер и Сталин, се състезаваха. Всички факти и всяко внимание, човешкото страдание и издръжливост, доставките, загубите и резервните части – всички тези и други фактори от изключителна важност бяха принизени до една грозна кавга между двама диктатори. Армията, действията, които беше нужно да бъдат предприети, за да се спаси живота на войската, вече нямаха никакво значение. Хитлер – човекът от стомана, щеше да ни каже кога, а... дали щеше да ни каже КАК? И наистина, той никога не го направи, никога не каза как - по един реален и съзнателен начин. Той бленуваше за армии, ситуации, успехи.... той загуби, ние също.

Помня неговата реч от 1 октомври 1942 г. в Берлин:

“Сега е нашият шанс да превземем Сталинград, уверявам ви, когато това се случи, никой никога няма да успее да отскубне града от ръцете ни отново.”

Денят след речта на Хитлер в Мюнхен аз се видях с генерал Паулус. Той ме поздрави с думите: ”Добре, добре, какво ще ми кажеш за вчерашната реч?”, аз му отговорих: ”Мисля за нея по същия начин, по който и вие, генерале...” След което, той напусна бункера ми без да каже нищо повече.

Тежките битки продължават

Междувременно продължаваха нестихващите сражения в Сталинград, най-вече в северните части. Изключително жестоки бяха сраженията в областта на кланницата, в и около Спартаковка, които носеха много малко положителни резултати. Един ден зоната беше наша – на другият ден руснаците ни я взимаха отново. Към края на октомври успяхме най-накрая, след многократни опити, да превземем фабриката за производство на трактори “Дзержински”, оръжейния завод “Червена барикада” както и заводът “Червения октомври”. Загубите ни бяха тежки, незаменими и безсмислени. По същото време руските атаки към наземния мост се възобновиха, без успех, а южно от Сталинград се водеха яростни руски атаки, с растяща сила, непоколебимост и твърдост. Пет инженерни пехоти се присъединиха към нас, прехвърлени по въздуха, сред тях имаше около 50-ина души, на които съм бил командващ през мирно време. Тези 5 батальона бяха всъщност решението на Хитлер по “проблема” Сталинград, те бяха “новата” тактика, с която щяхме да успеем да променим всичко лошо в добро около Сталинград. С гордост трябва да споменем факта, че в действителност новите части успяха да разбият няколко гнезда на съпротивата в Сталинград, но тези малки успехи не промениха никак нещата. Руската заплаха над града, в околностите на града, оставаше все така заплашителна. Само за няколко дни от новите 5 пехоти остана само пепел, бяха изгорени, убити, ранени, пленени. В това време писах на съпругата си: "Онзи, който не е дал заповед за това безсмислено клане, трябва да бъде благословен..."

До следващата есен времето беше що-годе меко. Само през нощта жегата се сменяше с хапещ студ. Сезоните не се сменяха постепенно, ако днес беше тропическа жега, утре щеше да има сняг, само сняг.

Великата руска офанзива

Много военни командири на различни части умоляваха и предупреждаваха, но напразно. На 19-ти ноември 1942 г., около 4:00 часа, руски артилерии започнаха яростно, крещящо, пронизително кресчендо от врява и звуци. Преди да измине много време дълги, мощни колони от руски танкове, започващи от областите Кременская и Серафимович, надолу южно и югозападно към Лиска долина, усърдно си пробиваха път през зашеметените румънски дивизии. Настана дива бъркотия. Оттеглящите се румънски части оставяха открито лявото крило на 6-та германска армия и на 11-ти армейски корпус, като по този начин даваха възможност на врага да ги обгради изцяло. Напразно 11-ти корпус остана на място. Левият му фланг достигна до нищото и беше само въпрос на време, кога руските части щяха да затворят обръча. Нужно бе бързо решение и 11-ти корпус с част от 8-ми корпус трябваше да достигнат до източния бряг на р. Дон. Шефът на състава, генерал-майор Шмид, ме повика, интересувайки се от възможните резерви, които можехме да отделим в помощ на застрашените части. Аз нямах нищо, нито дори един другар, когото можех да изпратя там.

Оперативните резерви – 1-ва румънска и 22-ра германска танкови дивизии, направиха опит да подпомогнат застрашените, но напразно. Те бяха твърде слаби, за да имат реална възможност да противодействат на руската стоманена заплаха. Хитлер обаче намери изкупителна жертва. Генерал-лейтенант Хайм, който бе отговорен за тези две дивизии бе арестуван и даден под съд в Моабит, Германия. Той беше обвинен, че е започнал контраофанзивните действия твърде късно. Сред офицерските корпуси тази новина внесе враждебност към решението. Противопоставянето на “най-великия генерал на всички времена” растеше непрестанно и безгранично.

Обкръжената армия

До 20-ти ноември, само 24 часа по-късно, руснаците напираха към долина Лиска, достигнаха до Gureyev и със страшна инерция продължиха напред, без да срещнат голяма съпротива. Тласъците от област Бекетовка до река Волга, извършен с конни дивизии, беше вече започнал и в резултат на това генерал Паулус бе принуден да прехвърля щабквартирата си от място, на място, като само на час зад него напредваха вражеските разузнавателни сили. В Калач най-накрая щракнаха руските клещи. Обръчът се затваряше. Преди трагедията ситуацията беше следната – объркване, напрежение, цели редици негодни за използване танкове, клатушкаха се транспортни средства, ранени войници куцукаха наоколо, без да знаят къде да отидат и какво да направят. В целия смут на създалата се ситуация, построеният от германците мост над река Дон падна в руски ръце. Съвсем скоро руските танкове щяха да напреднат по моста, за да се слеят с частите идващи от Бекетовка. Пълното поражение щеше да означава пълното затваряне на пръстена около 6-та германска армия между Дон и Волга. Около 350 000 германци, няколко хиляди румънци и спомагателни части (от руснаци набрани от местните в германската армия), сега бяха отрязани от доставки и директен контакт с други германски части. Аз загубих контакт с щабкавртирата и когато моята част достигна Нижна-Чирская, открихме, че генерал Паулус вече е попаднал във вражеската обсада.

Аз, като намиращ се вън от пръстена на врага, получих нареждания от германския началник-щаб на 4-та румънска армия - полковник Венк, да събера колкото мога повече части и с тях да се опитам да да възпра руският напън на юг по посока Ростов. Успяхме да направим това след усилени военни действия.

След Коледата на 1942 г. докладвах на армейският командир фон Манщайн, който беше в Новочеркаск. Там срещнах моят стар приятел полковник Бусе, който ми каза за Манщайн следното: "Ако не бях го умолявал много, много пъти, той отдавна би захвърлил цялата работа на вятъра. Той остана заради хората си, не заради Хитлер."

Няма помощ за 6-та армия

Когато разговарях с полковник Бусе за обкръжената 6-та армия, той ми каза, че каквито и подкрепления да бъдат изпратени, натискът към Сталинград няма да може да бъде отклонен. Резервите бяха използвани за отблъскването на няколко руски атаки по други места. Той ми сподели, че слабите места са били допуснати още в началото, и че посочените части трябва да бъдат изпращани по различни горещи точки, за да възпират руските атаки. Това беше злокобна орис за 6-та армия. Аз не можех да си представя, че който и да било командир би могъл да преглътне 6-та армия, - армия която нееднократно ни е спасявала, със своите доказани в битка добри войници. .... Сгреших.

В инженерната щабквартира настроенията бяха раздвоени. Някои се надяваха, други вече бяха изгубили надежда. Беше различно в щаба на квартир-майстора на корпуса. Там старият ми приятел полковник Финк здраво държеше властта. Той беше сдържан в мненията си. По-старшия генерал на състава изобличи яростно, публично Хитлер и съучастниците му. По-късно и двамата с полковник Финк разбраха, че приказки от подобен род са много опасни... И двамата бяха обесени, след като опитът за покушение над Хитлер излезе неуспешен.

Малко по-късно аз получих нареждане да летя заедно смоя адютант, капитан Фрике, и с дежурния Ото Блюхер до сатлинградските околности. Вместо 75 минутен полет от щабквартирата на Манщайн до околностите на Сталинград, полетът беше 3 часа. Попаднахме в заслепяваща, виеща снежна буря и трябваше да се вдигнем на височина повече от 14 000 фута без кислородни маски. Боляха ни ужасно ушите и бяхме зверски уморени. Търсехме летището в Pitomnik, винаги бдящи за руските изтребители, и след като най-накрая го открихме, трябваше да намалим височината толкова бързо и рязко, че едва не се разбихме. Тук, на това аварийно летище, имаше разпръснати отломки на хиляди разбити самолети и останките на два разбити Condors, стърчаха от мъртвата купчина хром.

Всички в щабквартирата на 6-та армия се обнадеждиха от нашето пристигане. Ние бяхме дошли “отвън”, от мястото където има храна, топлина, където са другите части, и провизии. Всички очакваха от нас да им донесем информация за спасителните действия, които щяхме да предприемем, да им разкажем колко дивизии се придвижваха напред към Сталинград и колко време ще им отнеме да стигнат до тях. Имаше офицери, които очакваха безкраен списък с мерките, които щяхме да предприемем по заповед на Хитлер, за да освободим “Крепостта Сталинград”.

Генерал Шмид бе много объркан, когато му разкрих истината, но се овладя и с престорена надежда само каза: “Не трябва да развяваме бялото знаме, приятелю”... И аз, въпреки че знаех много по-добре от самия него в какво ужасно състояние се намират офицерите, отговорих със същия апломб: “Разбира се, генерале, поне докато и последната искрица надежда все още тлее...” ... дълбоко в мен обаче, моята последна искрица надежда отдавна беше угаснала...

“Масов гроб Сталинград”

За да достигнем навата ни щабквартира, трябваше да преминем през праговете на Волга, безкрайна, несвършваща снежна пустиня, с дълги колони разрушени германси машини, захвърлени покрай пътя, заровени в снега, образувайки понякога малки купчини, които подсказваха къде са изоставени без надежда за спасение – камиони, танкове, автомобили. Massengrab-Stalingrad-Massengrab-Stalingrad (Масов гроб Сталинград), си повтарях наум, още и още, отновоо и отново... На немски думите Massengrab и Stalingrad са с поетично звучене.

Дотогава червените реално не атакуваха директно обкръжените ни части. Те опитваха да пробият откъм Дон и областите около река Дон. Пестяха времето си и ние не се съмнявахме, че го използват за превъоръжение, защото ние, все пак си оставахме ... В КАПАН....