За да представим отбраната на Италия, проведена с майсторство от генерал фелдмаршал Алберт Кеселринг през периода юни 1943 - март 1945 година, е нужно преди всичко да обрисуваме чертите на характера на германския пълководец. Това може да стане единствено в сравнение с друг негов съвременник. И какъв по-добър контраст би се открил освен в личността на прословутия му колега Ервин Ромел, прославения победител от Газала и Тобрук.

За Ромел се знае, че е бил упорит, прям, напорист и леко грубоват войник, командващ войските си в Либийската пустиня или по хълмовете на Нормандия от своя танк или от прочутия си трофеен "Мамонт". Не търпящ възражения, често импулсивен, военното изкуство на този "холеричен" генерал е по-скоро сбор от импровизации и блестящ късмет, отколкото плод на изученото. Номиналният му началник в онези години Кеселринг, наричан от своите приближени "Усмихнатият Ал", е точно обратното: елегантен, политичен, образован офицер - пълна противоположност на "пруската закалка" на Пустинната лисица. Командуващият в началото на войната 2-ри германски въздушен флот е бил в зората на кариерата си артилерийски специалист, за разлика от Ромел, който е алпийски стрелец от Кайзеровата армия. Лисицата трудно се ориентира в стратегическите нужди на войната, а в отбрана често е несигурен, лесно обезсърчаващ се и дори недостатъчно упорит.

Напротив, Кеселринг, за който е трудно да се каже нещо в настъпление освен, че е привърженик на "играта на сигурно", в отбрана е несъкрушим, може би дори по-упорстващ от опонента си Монтгомъри, получил прозвището от войските си "Новият Уелингтън" заради склонността си да се окопава и използва всяко преимущество, което терена и сезона могат да му дадат. Ромел е бърз, светкавичен, нестандартен - Кеселринг е планомерен, предпазлив, методичен. Където теренът е неблагоприятен, Ервин Ромел пробва отново с атака, често пренатоварвайки войските и снабдителните служби; при аналогична ситуация Алберт Кеселринг променя плана. На въздушните и морски операции в Средиземноморието "Пустинната лисица" гледа като на подкрепящи основното сражение в кампанията; за Усмихнатият Ал сухопътното сражение е брънка от големия стратегически пасианс.

В разгара на сраженията около линията Газала през май 1942 г., когато Ромел е някъде зад линията на противниковите позиции - уникален случай, когато командващият генерал-полковник участва начело на войските в една по съществото си, диверсия, Кеселринг, на фронтова инспекция, изпада в неудобната и странна позиция да изслушва многобройните молби в един военнополеви лазарет на ранените началник-щабове на Лисицата да поеме командването на малка пехотна част (т.н. 15-та стрелкова бригада), която има за задача да удържа цялата линия заедно с италианците. Просто освен току що пристигналия въздушен маршал в щаба на танковата група "Африка" не са останали боеспособни офицери. След кратък размисъл Кеселринг загърбва ранга си и поема задачата и то точно навреме, за да предотврати контраатаката на 1-ва южноафриканска дивизия към Дерна и вече безсмисления десант на бойната група "Хеклер". Дни по-късно, по време на щурма на Бир-Хакейм, фелдмаршалът вече не е толкова усмихнат. Зигфрид Вестфал, бъдещ началник-щаб на Кесерлинг и ранен в една от опасните разходки на командващия, преразказва думите му:

"Вие трябва да му кажете: Генералът е длъжен да е в щаба си! Така просто не може да продължава! Ромел не може да се вози напред-назад през фронта. Той не е вече командир на дивизия!"

Кеселринг е недоволен и от факта, че за да преодолее блестящата съпротива на французите на генерал Кьониг, Ромел рискува живота на летците и машините на Fliegerführer Afrika (командващия авиацията в Африка) Ото Хофман фон Валдау.

"Ние не можем да си позволим това. Не бива да пестите от сухопътните си сили за сметка на авиацията!" - изпраща заповед по радиото фелдмаршалът.

Възможно е тя или да не е взета, както обикновено, под внимание от Ромел, или, по-вероятното, подвижната радиостанция на генерала е била ударена от британците.

Противоречията, нещо толкова естествено при екстремни събития като война и сражения, между двамата стават особено видими при спора им по стратегическото планиране на операциите след падането на Тобрук, известни като плана "Аида". И тук вече натежава по-трезвата преценка на Кеселринг. Неговият план е по-прост, но затова пък изпълним. Германската армия трябва да спре на египетската граница, както винаги до сега, а 2-ри въздушен флот да насочи вниманието си към Малта, което да д оведе до нейното пълно блокиране и капитулацията й , естествено след десант.

Ромел е на обратното мнение и успява да убеди и Мусолини, и Хитлер да приемат неговите идеи. Войските на Оста трябва да продължат преследването на британските части до делтата на Нил и Суецкия канал, а снабдяването им трябва да става по въздух и вода през Крит. Известно е какво се получава на практика. Танковата група "Африка" затъва пред Алам ел Халфа. Малта е спасена, а така необходимите конвои с муниции и гориво от Крит така и не достигат до крайната си точка. Ромел търпи поражение на бойното поле, но преди това да се случи, той търпи поражение в планирането, в снабдяването и най-вече в стратегическата оценка.

Десантът на съюзниците в Магреба през ноември 1942 г. и поражението при Ел Аламейн поставят германците пред изпитание, типично за историческата им съдба като нация - и в Африка те са принудени да се сражават на два фронта.

В операциите в Тунис, колкото и отчаяна да е ситуацията от стратегическа гледна точка в началото на 1943 г. за германските подразделения, за първи път виждаме таланта на Кеселринг да организира ефективна отбрана, да придвижва предварително подготвените резерви към, както се нарича по господстващата тогава терминология, Schwehrpunkt-а (Точката на удара) и да използва местността като основна съставна част на оперативното си планиране. Дори стратегически отбраната на Марет, Губелат и контранастъплението към прохода Кесарини, отново действително заслуга на настъпателния порив на Ромел, и опитът за задържането на плацдарма на нос Бон могат да бъдат оправдани. След войната Кеселринг пише:

"Ако погледнем на географската карта, веднага ще видим, че със загубата на Тунис Оста загуби цялото Средиземноморие. Действията на противниковите авиация и танкове-амфибии станаха възможни във всички направления... Ако например, бяхме изоставили Тунис не през май 1943 г. , а през пролетта на 44-та, съюзническите удари на тежки бомбардировачи над Южна Германия и Австрия щяха да са възможни едва в края на 44-а и дори през пролетта на 45-та. При това те вече нямаше да са толкова ефективни. Съзнавам, че за удържането на плацдарма щяха да са необходими до 1/3 повече сили, но и тези части щяха да са несравнимо в пъти по-малко, от това което после се налагаше да използваме за продължаването на войната в Италия. Икономисаните по този начин 15 германски дивизии щяха да са напълно достатъчни да запълнят множеството дупки на останалите театри на военните действия и щяха да окажат значително влияние на хода на бойните действия там…"

Така или иначе на Алберт Кеселринг се налага да отбранява Апенинския полуостров още от средата на 1943 г. Той застава начело на главното командуване "Юг" - особена структура, предназначена за отбраната на Сицилия и Южна Италия. По прищявка на Хитлер в централната и северната част на Апенините немските сили са организирани в обособената група армии "Б", неподчинена на Кеселринг, а под командуването на Ромел. Както ще видим, това се оказва кухо разпределение на силите след капитулацията на Италия. Ромел прекарва близо три месеца в инспектиране на несъществуващи позиции, а при настъпване на същинската криза командуването е поверено отново на Кеселринг. Пустинната лисица е откомандирован във Франция. До май 1943 г. в Италия практически няма сухопътни части на Вермахта, които да са способни да я защитават. Едва в края на лятото в южната част на страната са събрани няколко съединения. Т ова са: 2 бойни групи от танково-парашутната дивизия "Херман Гьоринг", 16-та танкова, 3-та , 15-та , 29-та и 90-та моторизирани пехотни дивизии и бригада щурмови оръдия на SS.

Централното Средиземноморие е специфичен военен театър. Това е видимо от бегъл поглед върху географията, климата и значението му. На юг от Апенините е Сицилия на територия от 25 430 кв/км. Островът е отделен от Калабрия чрез Месинския пролив с минимална ширина 3,5 км. И тогава през водната преграда действа фериботна линия. Бреговите линии са слабо изрязани, липсват удобни пристанища. Релефът на острова е основно планински. В Сицилия е най-високият действащ вулкан в Европа - Етна: 3340 м. В западната част на острова има неголяма равнина. Не са редки земетресенията. Климатът е субтропичен, средиземноморски. Годишните валежи са от 400-600 мм. в равнините до 1400 мм. в планините, преимуществено през зимата. По-малко от 4% от площта на острова е покрита с гори. Главният град е Палермо в северната част на острова. В южната част Агридженто (старият Акрагант) е силно укрепен.

Северозападно (оттатък пролива) започва Апенинският полуостров, на чиято територия е повече от половината Италия. Площта му е 149 000 кв/км. Макар да е с дължина над 1100 км, ширината му е едва между 130 и 300 км. По това той напомня на централния японски остров Рюкю. Западното крайбрежие е хълмисто, с много заливи и удобни естествени пристани: Генуа, Специя, Неапол, Анцио. Изтокът е равнинен, югът - планински. Голяма част от полуострова е заета от Апенинските планини. По протежение на западното и източното крайбрежие има неголеми равнинни участъци с ширина до 20 км, разделени от планински хребети. Най-високата точка на планините е връх Корно - 2914 м. Климатът е субтропичен, до умерен на север, в долината на река По. Средната температура за януари е от 0 до 12 (на юг) градуса по Целзий. През юли съответно от 23 до 28 градуса. На изток дъждовете са от 500 до 700 мм, на запад - от 1500 до 2000 мм. По протежение на Апенинския п-ов има още два големи острова - Сардиния и Корсика, както и множество по-малки: Елба, Егадските о-ви, Капри.

Всичко това прави войната на Апенините, както за настъпващите, така и за отбраняващите се, нелесно занимание. За Съюзниците е трудно да масират средствата си за атака, в която и да е точка, за да получат там решителен успех, а за германците (и на първия етап от сраженията за италианската армия) е невъзможно да прогнозират, къде ще бъде нанесен следващият удар.

Десантът в Сицилия започва в ранното утро на 10 юли с нещо като опит за масирано въздушно стоварване на части. На теория островът се отбранява от Шеста италианска армия, начело с посредствения ген. Гуцони. В продължение на години, а и в последните месеци, той не прави нищо за инженерното осигуряване на отбраната. Германия се готви за решителното си настъпление на И зток (операция "Цитадела"). За отбраната на южните Апенини и Сицилия Кеселринг разполага с няколко "възстановяващи се" след изтеглянето от Тунис дивизии. Всъщност това са по същество нови формирования. В началото на боевете в Сицилия има едва две немски дивизии. За месец германското Главно командуване ще прехвърли още две моторизирани (парашутно-танковата дивизия "Херман Гьоринг" и 90-а моторизирана), както и шест батальона от страшната Първа парашутна, които за пръв път ще покажат своята устойчивост в планински условия. Италианските войски и флот практически не оказват никаква съпротива. За сметка на това германските части, макар и да нямат шанс да отблъснат десанта на прочутата Осма английска и Седма американска армия, наброяващи общо 478 000 души и подкрепени от 1380 кораба, 1800 единици десантни средства, повече от 4000 бойни и 900 транспортни самолета, контраатакуват ожесточено. Боевете в полите на Етна се затягат и продължават близо два месеца. Действията на Осма армия на Монтгомъри практически са блокирани. Решителен принос в победата на съюзниците в Сицилия има генерал Патън, който успява да прочисти централната и западната част на острова и да заплаши пътя към Месина. Все пак и неговите действия не са достатъчно бързи, което позволява на немците да евакуират 50 000 свои войници. Би било странно как това става при съкрушителното въздушно превъзходство на съюзниците, но над Месинския пролив Кеселринг (да не забравяме, че той е маршал от "Луфтвафе") успява да осигури прикритие на оттеглящите се части. Първите си бойни успехи бележат ескадрилите, снабдени с новия изтребител "Фоке-Вулф" 190. Макар че сражението за Сицилия свършва наравно (загубите са 32 000 съюзници и 32 000 германци), перспективите пред отбраната на Италия не са утешителни. В Рим става държавен преврат и Мусолини е свален от власт и сменен от правителството на маршал Бадолио. Започват преговори за безусловна капитулация. Съгласно съюзническите инструкции, на 8 септември ядрото на италианския флот се отправя от Генуа и Специя, за да се предаде в Малта. Това е може би най-рискованата операция в историята на италианската марина. "Луфтвафе" атакува решително и флагманът "Рома" е потопен от немска ракета.

Но Кеселринг за пореден път е поставен в неразрешима ситуация. Пет от най-добрите италиански дивизии са съсредоточени около Рим с цел да отрежат германците в Южна Италия. На все пак морския оперативен театър фелдмаршалът няма никакъв флот - модерно снабдени, но малки въздушни сили и едва шест дивизии. Липсва подвоз, както и предварително снабдени инженерни позиции. Политическата ситуация е изключително деликатна. На 3 септември започват първите десанти на континента. Монтгомъри се прехвърля в Калабрия, британска парашутна дивизия е стоварена в Таренто, но главният удар пада южно от Неапол - в залива Салерно. Италианците, официално сключили примирие, капитулират.

И тук Кеселринг действа решително. Стара военна максима е, че който отбранява всичко, не отбранява нищо. Военната дилема е разрешена поетапно. На първо място е завладяването на Рим. Предусетили несигурността на позициите си, кралското семейство и Бадолио се евакуират при съюзниците в Бриндизи. Капитулацията на Вечния град пред силите на Кеселринг (доскоро съюзни, а вече противнически) е подписана от маршал Кавиля, победител от Виторио Венето през Първата с ветовна война. Пътят на север е отворен за немците. Остава германските части да сформират фронт срещу настъпващите Пета армия на Кларк и Осма на Монтгомъри. За да се построи такъв, са нужни минимум три месеца. Германците атакуват американския десант при Салерно, за да дадат възможност на другарите си да се изтеглят. Тук се отличава 90-а моторизирана (бившата 90-а лека от Африка), под командуването на ген. Ернст-Гюнтер Бааде.

Позволено ни е да вмъкнем няколко думи за този необикновен офицер, една от най-необичайните фигури, слагали някога военна униформа. Свободно владеещ английски, още от Африка той често разговаря с англичаните по радиото и дори ги поздравява на празници, като Коледа и задължително Великден. Въпреки че е доказан ексцентрик, той се показва и като блестящ офицер, което проличава в Италия. Д остига чин генерал-лейтенант. Кеселринг не крие възхищението си от него, макар че разказва и смущаващите го детайли, че Бааде командва войските си с шотландски килт (традиционната поличка), а на два пъти е провел сражение размахвайки старинен меч! През 1945 г. Бааде заема изключително неподходящия за него пост командир на Фолксщурма. Като убеден антинацист той няма намерение да изпраща старци и деца да спасят живота на Хитлер. Уволнява хора по най-малък предлог, което го въвлича в конфликти с офицери национал-социалисти. Твърди се, че при разгорещен спор застрелва един от тях. Както много достойни германци, Бааде загива при въздушна атака, при това на самия 9 май.

Упорито настъпващите мотогренадири на Бааде явно не схващат добре задачата, защото стигат на два км от бреговата ивица. Кеселринг няма намерението да ги погубва, а да прикрие отстъплението си. Започва кървавият път на съюзниците към Рим. Това, което те са очаквали да бъде победна разходка, се оказва период на десетмесечни кръвопролитни сражения в полите на Везувий, край древния Помпей, по каменистата долина на река Волтурно и край склоновете на Монте Касино. Кеселринг организира фронт на своята Десета армия по т. нар. "Зимни позиции" или линията "Густав". Въпреки че съюзниците имат всички предпоставки за победа, действителните им успехи са незначителни. Множество критични за немците моменти са преодолени в упорити битки. Германското командуване с бойни действия и инженерни мерки забавя настъплението на англичани и американци.

Командването “Юг” на 15 ноември е преструктурирано, вече практика в неясната германска военна стратегия, и Кеселринг получава поста Командващ войските на Юго-Запад /група армии “Ц”/. Едновременно с това тиловият щаб "Юг" и щабът на свръзките при командването "Юг" са слети в щаб на нова 14-та армия. В нейния състав са включени 51-ви планинско-стрелкови корпус и 87-ми армейски.

Германците са учудени, че не са изпреварени от въздушни и морски десанти. Самата им липса помага на ефективните контрамерки, а след обединяването на командването в ръцете на Кеселринг и до разработването на негови собствени система за отбрана, известна като "случая Рихард". Накратко, този уникален план предвижда всяко подразделение и съединение на Вермахта в Италия да замести всяко друго при криза. Така например дивизиите на зимна позиция до 48 часа могат да се насочат към Рим или Лигурското крайбрежие. Американците наистина подготвят десантна операция в Северна Италия (Аваланш), но се отказват заради незадоволителния темп на юг. Те забавят придвижването си, а и последователността на атаките. Четири кървави щурма на Монте Касино в долината на река Лири довеждат до стратегическия абсурд - десант при Анцио-Нетуня, южно от Рим вместо северно от него. Генерал Марк Кларк, един от най-егоцентричните американски пълководци, търпи най-унизителните си поражения там, макар и по-късно да получава прозвището "Освободителя на Рим".

Преди Анцио ще обърнем внимание на битката за Монте Касино. Показателно за сраженията там е вниманието, което им обръщат и двете командвания. Чърчил дори задава въпроса на командващия ген. Аликзандър защо този хълм е толкова важен. Хитлер от своя страна е очарован от факта, че за шест месеца съюзниците напредват в района едва с няколко мили, докато в Русия германците отстъпват стотици километри. Далеч сме от мисълта, че избата на манастира "Свети Бенедикт" на Касино е поддържала бойния дух на парашутистите от Първа дивизия. Командирът им Фридолин фон Зенгер-унд-Етерлин дори им забранява да стъпват в обителта. Това не пречи на американците да я бомбардират и превърнат в куп развалини. Тук трябва да добавим, че Етерлин след войната става монах именно там . Градът и планината Касино са разположени на шосе № 6, най-прекият от всички пътища, водещи към Вечния град.

Първата атака е проведена през късната есен от 34-а американска дивизия. Без успех. Втората атака е на Втора Новозеландска и Четвърта индийска дивизия, командвани от упорития генерал Бърнард Фрайбърг. Той е човекът с пет входно-изходни рани в торса от германско оръжие в две световни войни. Впрочем, той е и неуспешният защитник на Крит. Третата атака отново му е поверена в навечерието на Коледа. Четвъртата е водена от самонадеяния ген. Алфонс Жоен, начело на мароканска дивизия, привикнала към суровия климат на Атласките планини. В ръкопашни схватки, напомнящи тези от Сталинград и Варшава, парашутистистите отново ги отблъскват. Тези неуспехи принуждават Кларк да стовари по-скоро тактически като цели отколкото като размах десант при Анцио. Ударът е толкова неочакван (може би поради безперспективността си), че дори шефът на германския Абвер, адмирал Вилхелм Канарис, ден преди това уверява щаба на Кеселринг, че нищо подобно не се готви. Чисто тактически проблем при дебаркирането се оказват не толкова четирите немски батальона, а 15 000-те хиляди автомобила, стоварени за 50 000 войници, на предмостие от 10-тина кв/км. Всичко това щеше да прилича на Нормандия, ако не беше насочено в тила на Монте Касино. И тук се включва "случаят Рихард". По планинските пътища са прехвърлени не резервите на Кеселринг (такива той няма), а дивизии от други участъци. Хитлер обаче иска да даде урок как се разгромява десант както на своите генерали, така и на съюзниците. Дивизиите са вкарани в сражението поединично, една след друга. Когато въпреки неумелите заповеди на върховния главнокомандващ, разцепват на две предмостието на Кларк, те са изтеглени. Любимите "Тигри" на фюрера затъват в блатата.

Германците и този път не се изтеглят. Започва петата, по същество отчаяна атака срещу хълма. На нея са способни, казано открито, само славяни. Това е Втори корпус на полския генерал Андерс. На 48-ия час от атаката от 45 000 млади поляци на крак остават само половината. На устрема им не могат да удържат дори парашутистите. Поляците отварят пътя към Рим. Вечният град е обявен от Кеселринг за открита зона, с цел да бъдат опазени античните паметници.

След предаването на Рим в района на езерото Болсена германците забавят отстъплението. Още веднъж те спират при Тразименското езеро. През септември е образуван нов фронт покрай река Арно, а през октомври – т. нар. "Зелена позиция". В края на ноември съюзниците с бой по целия фронт достигат югозападно от Болоня до езерото Вали ди Комачо на североизток. Януари-февруари - фронтът е стабилен. Кеселринг пише:

"Трябва да се отбележи, че щателният анализ на обстановката по целия фронт показваше на командването напълно задоволителната подготовка на германските войски за отбрана и доброто им морално състояние. Затова поставената на армиите задача да отбиват атаки на заетите позиции напълно оставаха в сила. По това време имаше дипломатически преговори между представители на командващия "Юг" и съюзниците. Те даваха основание да се предполага, че по взаимно съгласие на този фронт скоро ще бъде сложен край."

Наистина, къде другаде германските войски са в подобно състояние? Успехите на Кеселринг обаче му изиграват лоша шега. След разгрома на западния германски фронт в Рур през април 1945 г. Хитлер прехвърля фелдмаршала в Германия. От него се очаква да задържи американското настъпление по време на битката за Берлин. Мисията е не само ненавременна, но и неизпълнима. Това дава повод "Смеещия се Ал" не без доза ирония да се представи пред новия си щаб с думите: "Господа, аз съм Фау-3!"

Като цяло кампанията в Италия е пример за отбрана при съвременни условия при разнообразен терен и метеорологични условия. Бойните действия се водят в слънце и сняг, на морското равнище и над 2000 м височина, при планински условия. Цели операции понякога зависят от превземането на мост с пропускателна способност за волски каруци, очистването на шосеен завой от мини не рядко отнема месец, под обстрел и непрекъснати контраатаки на отбраняващите се. Боевете на Апенините, обявени и от двете страни за нерешителни и второстепенни, въпреки това се отличават с ожесточеност, често превръщайки се в кървави челни сблъсъци. Такива сражения могат да бъдат водени само от ветерани и двете страни насочват в тази част на континента най-изпитаните си съединения.

Кеселринг е може би единственият немски командващ, който не е победен на бойното поле и със сигурност единственият, който докрай изпълнява задачите си. Наистина на незапознатия читател би изглеждало, че безкрайното му отстъпление през Апенините не е точно победа, но трябва да напомним, че Кеселринг се отбранява срещу в пъти по-многоброен противник на изключително труден терен. Въпреки това никоя съюзническа атака не го намира неподготвен. На Апенините германската армия остава несломена. И войските на група армии "Ц" се завръщат през планинските проходи на собствен транспорт, за да се предадат по условията на капитулацията, в родината си. Заслугата в голяма степен е на Кеселринг.