Когато в средата на ноември 1918 г. наближава края на Първата световна война, много идеи циркулират из Европа какво да бъде установено с подписването на мира в световен мащаб. Във Великобритания лидерите размишляват как да увеличат колониалната власт на страната. Във Франция много са желаещите Гернамия да бъде наказана веднъж завинаги, отчасти като отмъщение за проявената агресия от нейна страна в Първата световна война, но също и целейки по грандиозен начин да се разправят с нея заради френско-пруската война от 1871 г. В Германия пък обикновените граждани се притесняват от това как ще се отразят предстоящите радикални промени след войната върху всекидневния им живот. И накрая в САЩ президетът Уилсън изготвя система за това как да бъде запазен постоянен мирът в Европа. Всички тези интереси, притеснения, планове и идеи се срещат в Париж в 1919 г. във Версайския мирен договор за стабилизиране на следвоенния мир в Европа. Защо тогава решенията залегнали в този документ не успяват да предотвратят избухването отново на световен военен конфликт двадесет години по-късно? За да си отговорим на този важен въпрос първо трябва да имаме детайлна представа за договора от Версай.

Първият и най значим договор подписан след Първата световна война е именно Версайският. Това става на 28 юни 1919 г. по основния аранжимент на Дейвид Лойд Джордж, представящ Великобритания, и Жорж Клемансо, в лицето на Франция. Удро Уилсън е официалният представител на САЩ, но влиянието му върху договора е слабо поради влошеното му здравословно състояние или поради проблеми от друг характер. Когато той отсъства, Щатите са представяни от Робърт Лансинг. Италия също праща своя външен министър Сонино на преговорите.

Във Версайския договор основно залягат два важни въпроса: следвоенните територии на Германия и какви репарации да й бъдат наложени да изплати. На изток тя бива разделена на две части. Съюзниците заявяват, че на Полша трябва да бъде даден излаз на море и е образуван т. нар. "Полски коридор". Полша спечелва обширни територии за сметка на Германия като сред тях е включено и важното балтийско пристанище Данциг (или Гданск на полски). Това води до изолиране на определен регион от Германия, известен под името Източна Прусия с град Кьонингсберг. В западната част на Германия са направени повече промени. На юг Франция взима Елзас и Лотарингия. Северната част на Шлезвиг, спорна територия от времето на Бисмарк, е дадена на Дания. Белгия също взима свой дял - Ойпен и Малмеди. Долен Рейн следва да бъде окупиран от войски на съюзниците, като им се даде контрол над Кьолн, Бон и Франкфурт. Войски се разполагат в подстъпите към Дортмунд и Щутгарт. Най-важното обаче е поставянето на областта Саар под международно управление с контрол на Франция над ценните мини за каменни въглища в Рур.

В член 50, точка 34 от договора е посочено, че след 15 години в Саар ще бъде проведен плебисцит, с който на населението ще се предостави избор между:

а) Съхранение на статуквото наложено от Версайския мир;
б) Обединение с Франция;
в) Обединение с Германия.

По този начин границите на Германия са значително намалени и територията й е сериозно разкъсана от мира.

Германия е наказана и в колониално и империално отношение. През войната германците контролират множество малки острови и архипелазите в Южния пасифик. Версайският договор дава тези острови на Великобритания и Япония. В Африка Франция взима Камерун, а на Аглия са предоставени германските владения в източна и западна Африка. Всички немски активи в другите колонии веднага биват предоставени на местните колониални правителства или управления. Накрая и немската войска е сведена до минимум - армията не бива да надвишава 100,000 души. В допълнение е съкратена и военноморската флота и съгласно член 198: "германските въоръжени сили не бива да включват каквито и да е военноморски или въздушни сили." Немаската войска става напълно непотребна и съюзниците се надяват, че без въздушни сили Германия никога вече няма да може да води война.

Версайският договор освен това възлага задачата на Германия да плати тежки репарации. В него е посочено, че през 1921 г. специална комисия ще се събере, за да определи какви репарации точно да бъдат наложени. До тогава (1 май 1921 г.) тя трябва да изплати 5,000,000,000 долара.

Стопанската тежест стоварена над Германия е най-значимият фактор за увеличаването на враждебността от страна на германците към Великобритания и Франция. През 1921 г. германците вече са изплатили почти половината от наложената сума във Версай. Тогава най-сетне комисията по репарациите се събира и взима решение Германия да плати още 25,000,000,000 долара плюс друг вид плащания, довеждайки репарациите за победената страна до общата сума от 32,500,000,000 долара (срокът на плащане е определен за 1963 г.).

Това искане е абсурдно. Германия едва може да си позволи да изплати първоначално поисканата й сума. През 1918 г. немската Райхсбанка разполага с капитал от само 577,089,500 долара. Нововъзложените репарации означават смазване на германската икономика и много експерти в тази област предвиждат гладна смърт за немския народ. Водещият икономист по това време Джон Майнард Кейнис казва по този повод: "Политиката на ограничаване на Германия и принуждаването на цели поколения в нея да робуват, да се унизява живота на милиони човешки същества и да се лишава цяла нация от щастие е ужасно и отвратително... Нациите не са упълномощени по религиозен или морален път да съдят децата на враговете си за провиненията на родителите или управниците им." Много иронично Кейнис прави тази своя забележка в книга през 1920 г., година преди репарационната комисия официално да добави сумата от 25,000,000,000 долара. Определянето на репарациите от страна на Великобритания и Франция е не само твърде отмъстително, но е и проява на късогледство по отношение на очакването да бъдат извлечени някакви изгоди от създалата се ситуация. По същество Англия и Франция искат да вземат всички пари на Германия, а на практика й отнемат териториите, от които тя евентуално би ги спечелила. С отнемането на всичките й колонии те на практика елиминират всичките й инвестиции и активи от колониалната й власт. Бъдещите приходи и индустриални придобивки от тези колонии не са вече за германската държава. Още по-унищожителен ефект има отнемането на мините за каменни въглища. Според изчисления направени през 1913 г. Германия употребява за вътрешните си нужди 139,000,000 тона каменни въглища. Провинциите Елзас и Лотарингия, Саар и Горна Силезия произвеждат 60,800,000 тона от тях, а всички те са отнети. Повече от половината производство на каменни въглища на Германия е присвоено, а това е изключителен удър за силно индустриализирана страна каквато е тя. След като индустрията й е унищожена практически няма как да бъдат изплащани на Англия и Франция каквито и да било суми. Въпреки че не се допуска да участва в устните преговори, Германия прави няколко контрапредложения по отношение на териториалното разпределение и репарациите. Тя е склонна да даде Елзас и Лотарингия, провинция Позен и Северен Шлезвиг. Германците са склонни да изплатят изцяло и репарациите, но искат да запазят икономиката си и да задържат търговските си заливи и колониите си. Съюзниците веднага скриват тези предложения, за да не бъде предизвикана симпатия в полза на Германия. Немските заявления виждат бял свят едва на 17 юни 1919 единадесет дни преди подписването на договора. Като се връщат назад в миналото голяма част от французите и англичаните съжаляват, че не са приели или поне обсъдили тези контрапредложения. През 1928 г. парижки вестник публикува снимка на немския главен делегат граф Брокдорф-Рантцау с надпис: "Мъжът, който ни предлагаше 100 милиарда златни марки във Версай, а ние, не е за вярване, отказахме." Германия по онова време добре схваща, че няма начин как да бъдат изплатени репарациите, ако не бъдат запазени Саар и колониите. За нещастие съюзниците не осъзнават това. След отхвърлянето на предложенията й на Германия остава една единствена възможност - да прибегне до печатането на повече пари. Това автоматично води след себе си огромна инфлация, която допълнително съсипва германската икономика. 1918 г. един долър се равнява на седем дойче марки, а през 1923 г. на 4,210,500,000,000 марки. Последният икономически ход е пагубен за Германия.

Немската агресия е силно възбудена от абсурдните и много често погрешни териториални разпределения направени от Англия и Франция. Един такъв голям провал е отдаването на германски територии на Полша. Съюзниците решават Аленщайн да бъде даден на Полша. Германците правят контрапредложение, защото немската популация в тези земи е голяма, а полското население в тях е малцинствено. Клемансо възразява на това предложение: "Трудно е да бъде разбрано немското несъгласие по отношение на този въпрос... позовавайки се на наша най-точна информация в управлението на Аленщайн значително преобладава полският етнически елемент." В същност, когато там е проведен плебисцит 97,9% от хората гласуват да бъдат част от Германия, а останалите едва 2,1% са за присъединяване към Полша.

Съюзниците отлагат подобен плебисцит за Горна Силезия, страхувайки се от същия резултат. Германците имат чувствително по-голяма популация от тази на поляците в отнетите земи на германската държава и съюзниците навярно знаят това. Какъв по-добър начин има да породиш враждебност от този да откъснеш маса народ от родината му? Съюзниците постъпват изключително невежо, невежо по отношение на факта, че ще бъдат мразени в цяла Германия след отнемането й на територии с почти 100% немско население. Този епизод ясно показва, че в решенията си Клемансо се ръководи не от желанието за справедлив мир, а единствено от воля за отмъщение. Както вече бе споменато, мирният договор във Версай за Франция е реакция не само за 1914 г., но и за събитията от 1871 г. Невсички сред съюзниците обаче действат срещу Германия по подобен маниер. Удро Уилсън има различна идея за това как да изглежда споразумението за мир, която той нарича "14-те точки". Те са по-снисходителни за разлика от Великобритания и Франция и Уилсън вярва, че те са по-добре ориентирани към запазването на мира и статуквото в Европа. Той смята, че Германия би могла да запази по-голямата част от териториите си преди войната, като изключим Елзас и Лотарингия за Франция. Според него Германия трябва да плати малка сума репарации или дори изобщо да не й бъдат налагани такива, а в Европа да се създаде "Лига на нациите", която да брани мира. Уилсън стига и по-далеч като вижда и евентуалното включване на Германия в тази лига. Тази идея обаче е приета с насмешка и представителите на Великобритания и Франция изолират автора й. Говори се, че веднъж по време на преговорите, когато Уилсън представя 14-те си точки, Клемансо се извръща към Лойд Джордж и му прошепва: "Знаеш, че господ има само 10!" Друг британски делегат - генерал Хенри Уилсън се обръща към Уилсън с думите:"...суетен, невеж, слабоумник". Лига на нациите действително е създадена, но вероято поради факта, че повечето от точките на Уилсън са отхвърлени, САЩ не се включват в нея. Дали мирът на Удро Уилсън би бил по-траен е без значение, защото никой никога няма да узнае това. Но начинът, по който толкова лесно е игнориран, осмян и изолоран Уилсън, потвърждава идеята, че Великобритания и Франция се интересуват единствено от унизяването на Германия, без да търсят мир. Двете заедно създават един от най-унищожителните мирни договори в историята. Направени са грешки, които ще отслабят Германия неимоверно и ще я подтикнат към отчаяни действия. Икономическият удар и териториалните промени работят в тандем в тази посока. Без териториите и колониите си Германия няма възможност да плаща репарации, а ако откаже ще бъдат окупирани още нейни земи. Това й дава основание да се превъоръжава и с агресия да си възвръща територии като Саар и долен Рейн. В добавка политическата ситуация в Германия лесно позволява нарастването на радикалните идеи. С инфлацията Ваймарската република през ранните години на 20-те се сгромолясва и социалистическите бунтове и стачки в градове като Кил причиняват тотален политически катаклизъм. А омразата към Великобритания и Франция води до нестабилност на откъснатите райони като Данциг и Елзас и Лотарингия.

Всички тези фактори, игнорирани от съставителите на мирния договор, създават предпоставки за идването на власт на човек като Адолф Хитлер. Хитлер е харизматичен лидер и отличен оратор, който хитро предлага решения за икономическите и социалните затруднения, съчетани с национална гордост. Германският народ веднага изявява желание да подкрепи каузата му без значение колко радикална е тя. Скоро Хитлер започва да ремилитаризира Германия, планирайки да върне загубените с Версайския договор земи, получавайки голяма подкрепа от немския народ. Обществото на народите не може да стори нищо. Великобритания и Франция по-често са заети с грижи по собственото си икономическо положение и социални проблеми, отколкото да се притесняват за въпросите извън териториалните им граници. Хитлер внимателно анализира реакциите на Обществото на народите спрямо проявената агресия в международен план по това време. Когато Япония нахлува в Манджурия, ОН не се намесва. Същото се получава и когато Мусолини атакува Етиопия през 1935 г. Съюзниците се задоволяват само с налагането на икономически санкции на Италия, които обаче са пренебрегнати от повечето членки на ОН. Ако Обществото на народите с помощта на САЩ в тези ситуации би действало по-строго може би щеше да бъде предотвратена агресията на Германия, Италия и Япония. Но Щатите са все още разсърдени заради пренебрежението във Версай и водят твърде изолационна политика. (В същност Германия обявява война на САЩ преди Щатите да са решили да се включат на европейския фронт през Втората световна война.) Накрая ОН прибягва до слабата политика на помирение водена от прайм министъра на Великобритания Невил Чембърлейн. Хитлер и Германия успяват да вземат долен Рейн, Саар и Судетите (дадени по мирното споразумение на Чехословакия) и да се обединят с Австрия, оставяйки Обществото на народите в позицията на наблюдател. И накрая на 1 септември 1939 г., само 20 години след края на Първата световна война, Хитлер нахлува в Полша. Мирът от Версай се проваля. Европа отново е във война.

Версайският договор цели запазването на мира чрез ограничаване на Германия в териториално, икономическо и военно отношение, за да не може повече да води войни. Средствата с които се прави това обаче са противоречиви и погрешни. Унищожена икономически Германия се обръща към демагогията и радикалните идеи на Адолф Хитлер. Дейвид Лойд Джордж доживява да види ужасите на Втората световна война, а Клемансо умира 1929 г. без капка съжаление от стореното във Версай.