3000 мили океан разделят намиращата се на бискайското крайбрежие база Лориен от Ню Йорк. В течение на 1941 г. за командващия подводния флот вицеадмирал Дьониц става все по-ясно, че успехът в битката за Атлантика стои в пряка зависимост от започването на бойни действия край крайбрежието на Северна Америка. Към лятото на същата година помощта на САЩ и Канада при сформирането на конвоите в Северния Атлантик е толкова значителна, а американската зона е толкова изместена на изток, че на практика те вече участват във ВСВ. Непосредствено след 22 юни Дьониц настоява за обявяване на подводна война на САЩ. Хитлер отхвърля тази възможност, тъй като със започването на операция „Барбароса” въвличането на Америка във войната става още по-нежелателно. Напрежението обаче вече е достигнало критичната си точка и не само в Kriegsmarine е добре съзнавано, че сблъсъкът може да бъде само отложен и то не с много.

На 11 декември 1941 г., четири дни след японското нападение над американския тихоокеански флот при Пърл Харбър, Германия обявява война на САЩ. Към тази дата оперативният план на германския подводен флот за действие в американски води е вече изготвен, което обаче съвсем не означава, че може веднага да бъде реализиран в своята пълнота. Броят на подводниците в самия край на 1941 г. възлиза на 91, което е още далеч от желаното. От тях 23 се намират в Средиземно море, 3 трябва да се отправят натам, 6 действат западно от Гибралтар, а 4 трябва да защитават норвежкото крайбрежие. От предназначените за борба срещу противниковото корабоплаване в Северния Атлантик остават 55 подводници, от които само 22 са годни за плаване. В крайна сметка Дьониц разполага с не повече от 12, за да осъществи своя план. Те трябва да нанесат изненадващ удар, който да разстрои морските комуникации на САЩ.

Широко разпространена е представата, че под операция „ Paukenschlag” се има предвид действията на германските подводници в северноамерикански води през януари-юли 1942 г. Това всъщност не отговаря на истината. Операцията се отнася само до първата вълна на подводната война срещу САЩ. На 17 декември оперативният план е изложен пред Военноморското командване. За достигане и провеждане на действия в зоната са подходящи голямата серия подводници IXB и IXC (съответно с обща продължителност на плаването 12000 и 13450 км.) Радиусът на действие – 6000 и 6725 – е напълно достатъчен за изпълнение задачата. В крайна сметка в операцията са включени шест подводници от IX серия. Това са U-66 ( IXC) с командир Рихард Цап, U-109 ( IXB) с командир Хайнрих Блайхродт, U-123 ( IXB) – Райнхард Хардеген, U-125 ( IXC) – Улрих Фолкерс, U-130 ( IXC) – Ернст Калс, U-502 ( IXC) – Юрген фон Розенщил. Междувременно, след като Дьониц се противопоставя на отвличането на подводници към други военни театри, става възможно 10 бойни единици от VII серия да подкрепят първата вълна, като действат край по-близкото канадско крайбрежие. Основният проблем при атака на кораби в северноамерикански води се явява твърде малката дълбочина, която може да се окаже фатална при преследване от противникови разрушители и корвети. Поради това е решено транспортите да бъдат атакувани само нощно време. Най-удобната точка от Източното крайбрежие е нос Хатерас (Северна Каролина), където ширината на континенталния шелф достига не повече от 30 мили, което обуславя голяма концентрация на кораби. На командирите е забранено да атакуват по-малки цели в Атлантика, докато се намират на път към оперативната зона, с цел неочакваният удар да бъде максимално ефективен.

Във Вашингтон на 22 декември завършва „Конвойната конференция”, която трябва да уточни разпределението на силите при сформирането на атлантическите конвои. Конвойната система все още не е въведена в американските крайбрежни води, поради което един от основните акценти на конференцията е опитът на Адмиралтейството да внуши на американските си партньори необходимостта от незабавното й налагане. Адмирал Е. Кинг, главнокомандващ ВМС на САЩ, и адмирал Р. Ингерсол, командващ Атлантическия флот, смятат също това за наложително, но изтъкват, че това изисква дълга реорганизация на силите, а от друга страна, прекалено бързото въвеждане на конвойната система би намалило значително търговския трафик по море. С право в САЩ отдават най-голямо значение на борбата за тонаж в подводната война. Това проличава на започналата на следващия 23 декември конференция „Аркадия”, по време на която Рузвелт обявява програма за увеличаване на американския търговски флот (включително танкери) с 12 000 000 т., в последствие с 18 000 000 т.

По същото време операция „ Paukenschlag” е пусната в действие. На 18 декември Фолкерс и Розенщил се отправят в открито море, но последният поради изтичане на масло, което остава следи по водната повърхност е принуден да се върне само 4 дни по-късно. На 22 декември на поход се отправя Хардеген, на 25-ти - Цап, а на 27-и - Блайхродт и Калс. U-66, U-123 и U-125 трябва да оперират между Ню Йорк и нос Хатерас, докато по-късно навлезлите в океана U-109 и U-130 взимат курс към канадски води, където трябва да действат срещу търговски съдове между остров Нюфаундленд и полуостров Нова Скотия. Десетте подводници VII серия ( U-84, U-135, U-552 – Ерих Топ, U-203, U-86, U-87, U-333, U-701, U-754 и U-553) в края на декември също вече са се насочили към крайбрежието на Канада. Така в северноамерикански води през януари 1942 ще действат 15 подводници – три от IX серия по Източното крайбрежие на САЩ и десет от VII заедно с две от IX серия в по-северна географска ширина. Германският подводен флот няма да загуби нито една от тях и същевременно всеки командир (с изключение на Хорст Упхоф) ще успее да се отличи в борбата с корабите на противника.

Още в края на декември става ясно, че се подготвя нещо особено. Атлантическият флот на Америка получава ежедневно информация от Роджър Уин от Службата за следене на германските подводници към Адмиралтейството:

„24 декември. Общото положение е с неопределен характер.

25 декември. Положението не може да се определи. Не се забелязва активност на противника в Северния Атлантик.

26 декември. Ситуацията остава същата. Отсъстват признаци за активни действия на противника в Северния Атлантик. Възможно е обаче наличието на две подводници западно от 40 градуса западна дължина.

27 декември. Ситуацията в Западния Атлантик е неясна. Възможно е наличието на три противникови подводници на запад от 40 градуса западна дължина. Местоположението им обаче не може да се определи.”

Тези сведения би трябвало да будят голямо безпокойство у ръководството на ВМС на САЩ. Още повече че през втората половина на декември японски подводници са торпилирали 9 американски танкера край Калифорния. Американският атлантически флот при все това не успява да реагира достатъчно бързо и адекватно. Това, което последва, е определено по-късно от Ерих Топ като „лов на зайци”.

На 13 януари трите подводници от IX серия вече са заели позиции край Източното крайбрежие. U-123 под командваното на Хардеген патрулира около източния бряг на остров Лонг Айлънд, U-125 на Фолкерс се насочва към крайбрежието на Ню Джърси, а Цап с U-66 се намира при нос Хатерас. В нощта на 14 януари първият залп на “ Paukenschlag” е даден. Хардеген се приближава до панамския танкер „Норнес” (9600 т.) и го потопява с три торпеда. През следващата нощ Първият вахтен офицер на подводницата забелязва британският танкер „Коимбра” (6800 т.), отправил се към Халифакс. Пламъците на торпилирания съд озаряват нощното небе. От 42-ма души екипаж се спасяват шестима поради малката дълбочина. На 17 срещу 18 януари Хардеген и Цап почти по едно и също време се впускат в атака срещу корабоплаването край нос Хатерас. Цап праща на дъното американския танкер „Алън Джексън” – 6600 т. и 8000-тонния канадски пасажерско-товарен кораб „Лейди Хокинс”. От 312 души екипаж на втория кораб загиват 250. В нощта на 18 срещу 19 януари Хардеген потапя с торпеда и артилерийски огън три търговски съда – 4000, 5300 и 3800 т. и поврежда тежко американския танкер „Мейли” (8200 т.) Между 22 и 25 януари Цап и Фолкерс потапят край Хатерас още четири съда.

В канадски води ударът е особено плътен. Най-значителен успех от командирите на подводниците VII серия по отношение на тонажа е постигнат от Карл Турман ( U-553). Унищожени са 9106-тонният британски танкер „Дайела” и норвежкият „Инерой” – 8260. Същевременно Ернст Калс се отклонява от първоначалната си зона и се насочва на юг към нос Хатерас. На 25 януари близо до крайбрежието на Ню Джърси 9300-тонният норвежки танкер „Варангер” е торпилиран от U-130. Взривът разтърсва прозорците на къщите на брега, намиращи се на 57 км. разстояние. На 27 януари американският танкер „Франсис Пауъл” (7100 т.) е ударен и след страхотен взрив потъва за минути. С това потопеният тонаж на Калс става 37 000 т. – 6 кораба, от които 4 танкера.

Операция „ Paukenschlag” е страхотен удар срещу съюзниците. Най-добре представилият се командир по време на операцията Райнхард Хардеген (53 173 т.) малко след като на 23 януари е награден с Рицарския кръст, пише в бордовия дневник на U-123: „Колко жалко, че през нощта, когато се намирах край Ню Йорк, с мен нямаше още два подводни минни заградителя, които да осеят цялото пространство с мини, както и още 10-20 подводници. Успехът щеше да е неминуем. Аз преброих към 20 съда, които плаваха с включени светлини. Всички се движиха плътно до брега.”