click to see more click the following article which phone spy is legit please click for source see more

 

Делото за клането в Малмеди

Съдебният процес, в който бивши Waffen-SS войници начело с SS-Standartenführer Йохен Пайпер са изправени пред американски съд
 
Превод: Ло и Erich von Manstein
 

SS-Standartenführer Йохен Пайпер, главният обвиняем от общо 73-мата в делото на Военния трибунал за кланетата в Малмеди никога не е членувал в нацистката партия, макар че като момче участва в HitlerJugend. През 1934 г. на 19-годишна възраст подава молба за елитните Waffen-SS. (по време на Battle of Bulge Пайпер е SS-Obersturmbannführer, повишен в SS-Standartenführer след това). Молбата му за постъпване в "Leibstandarte Adolf Hitler", която е може би най-елитната част по това време, е разгледана от Йозеф "Зеп" Дитрих и Пайпер е приет. През 1943 г., трите дивизии - „Leibstandarte” “Das Reich” и „Totenkopf” формират 1-ви SS танков корпус, който е изпратен на Източния фронт. Корпусът печели изключително важното сражение при Харков. След това повечето Waffen-SS войски са прегрупирани, а „Leibstandarte Adolf Hitler” е комбиниран с 12-та SS Panzerdivision “HitlerJugend”, и формират нов 1-ви SS танков корпус.

Пайпер започва военната си кариера като адютант на райхсфюрера на SS Хайнрих Химлер, главата на SS и един от основните виновници за осъществяването на Холокоста. Химлер е показан по-долу на снимката, при едно от посещенията си за инспекция на войските на Източния фронт след инвазията в Русия през юни 1941 г.

Химлер на инспекция на танкова дивизия от Waffen-SS на Източния фронт

Главна причина за това подполковник Еверет да работи толкова усилено по случая Малмеди, за да оневини обвиняемите, е Пайпер. Той е харизматична личност, приятен и очарователен мъж. Това обаче не оказва влияние върху съдиите от американския военен трибунал, които като по правило, възприемат всички служили в SS като огромно зло. Не е в полза на подсъдимите и надписът „Адолф Хитлер”, нито скандално известните символи „Мъртвешки глави”, които обвиняемите носят на каските си. Счита се, че това, което е повлияло и объркало американците е фактът, че същите символи, които носят обвиняемите на каските си, са били носени и от пазачите на концлагерите по това време.

Оберщурмбанфюрер от SS Йоахим Пайпер

След като подполковник Еверет вдига на крака всички за начина, по който е водено делото по обвиненията за кланетата в Малмеди в Дахау в известна степен нещата се променят.

В друг Дахау процес, започнал през август 1947 г. са обвинени като военнопрестъпници, SS-Standartenführer Ото Скорцени и още девет военни за незаконна употреба на американски военни униформи и за това, че са убили над 100 военнопленици по време на Battle of Bulge. Подполковник Розенфелд, който е законен член в комисията на съдебните заседатели по това дело, този път допуска свидетелски показания на защитата, в които се казва, че по време на Втората световна война, американски военни части, също са носели германски военни униформи по същата причина, по която и германците – да объркат врага.

Когато обвинението по случая “Скорцени” представя писмени доказателства по случая Малмеди защитата протестира. Всичко това води до оттегляне на обвиненията за убийство на военнопленници. Това е важно събитие, защото във всички военни дела след края на Втората световна война са били допускани като цяло, само писмени доказателства, за да не се позволи на защитата да разпита свидетелите, подписали показанията.

Въпреки че делата в Дахау са върнати автоматично за преразглеждане американският военен съд не връща делото за преразглеждане на по-висока инстанция. За Еверет - порядъчен мъжот Юга, произлизащ от видна фамилия от Атланта, решението на съда не е правилно и затова той изготвя доклад на 228 страници, в който описва историята на разпитите преди и по време на делото, като призовава трибунала да върне делото за преразглеждане. В доклада си Еверет включва и обвинения срещу хората, провели разпитите.

След като 12 от смъртните присъди са потвърдени, включително и тази на SS-Standartenführer Йохен Пайпер, Еверет решава да изпрати петиция до върховния съд на Съединените щати, в която заявява че 73-мата обвинени са били незаконно задържани в затвора „Ландсберг”, на базата на незаконно получени или подправени признания. Еверет настоява делото да се прерзгледа отново във Върховния съд на САЩ.

Когато в медиите изтича информацията, че обвинените по делото Малмеди са били принудени със сила, да подпишат самопризнания, американският народ е оскърбен - За тях Втората световна война е “Добрата война”, в която американците се борят за техните демократични идеали и за свободата. Делото по случая Малмеди е истинска подигравка с американския начин на възприемане на войната, след като на обвинените по случая е отказано правото на честен процес. Обществото негодува – това не е американския начин, американските войници се бият и умират за тази свобода...

Скандалът придобива внушителни размери, след като става ясно че обвинените за насилствена промяна и манипулиране на уликите и доказателствата по делото, а именно хората разпитали обвиняемите и голяма част от съдебните заседатели са евреи, използвали “добрата” възможност да отмъстят на германците за нацистките престъпления срещу евреите през Втората световна война. Една от критиките по делото е че в по-голямата си част съдемните заседатели са евреи и дори не са родени в Америка, - за тях Еверет казва – “току-що пристигнали”, а американският автор Фреда Ътлий ги окачествява като "un-American", или неамерикански...

В статия, публикувана в американския “American Mercury”, през 1954 г., Фреда Ътлий пише следното:

„…Двама от неамериканските следователи, наети от американската армия да изтръгнат самопризнания от германските военнопленици, поименно – подполковник Елис и л-т Пърл, споделят със съдията по делото – Ван Роден от комисията "Симпсън" през 1949 г., че е било необходимо да се използва сила с оглед на трудностите, които разпитващите имат с военнопленниците. Пърл казва: “Трябваше да използваме убедителни подходи...” Самият той по-късно допълва, че “убедителните методи”, включват както „насилие така и подигравателни методи”, и че делото по случая Малмеди остава базирано на показанията взети по горепосочения начин.

Когато полковник А. Х. Розенфелд, директор на американската военна администрация в Дахау до 1948 г., се отказва от поста, е попитан в интервю дали има някаква истина за начинът, по който германските военнопленници подписват самопризнанията си, той отговаря:

“Да, разбира се! Трябваше да накараме птичките да пропеят, използвахме хитрост и нещата проработиха перфектно... Нямаше друг начин, който да ги накара да говорят.”

Когато делото стига до знанието на секретарят на армията Кенет К. Ройъл, той нарежда незабавна екзекуция на 12-те мъже и те е трябвало да бъдат обесени в близките няколко дни. Ройъл нарежда на генерал Луишъс Д. Клей, най-високата инстанция на американската окупация в Германия, да разследва обвиненията на Еверет по случая Малмеди. По-късно Ройъл назначава тричленна комисия, оглавявана от съдия Гордън Симпсън – от тексаския Върховен съд, която да разследва не само случая Малмеди, но и други военни дела в Дахау, където са взимали участие същите евреи провели разпитите. Другите двама в назначената комисия са съдия Едуард Л. Ван Роден и подполковник Чарлз Лоурънс Младши.

След шестсдмични разследвания в службата, създадена специално за тази цел в Мюнхен, комисията Симпсън изпраща препоръки до Ройъл. Комисията разследва 65 основни дела срещу германски военнопленници, от които 139 смъртни присъди са отменени. По това време обаче 152 германски военопленници от Дахау са вече екзекутирани. 139-та обвинени, все още очакващи изпълнението на смъртните си присъди, предимно членове на концентрационните лагери в Дахау, SS войници обвинени за разстрелите в Малмеди и германски цивилни обвинени за разстрела на съюзнически пилоти при бомбени акции над Германия. На 6 януари 1949 г., е наредено 29 от смъртните присъди, включително и дванадесетте в случая Малмеди, да бъдат сменени с доживотен затвор.

През февруари 1949 г. в статия озаглавена “Американски жестокости в Германия”, написана от съдия Ван Роден е публикувана в “The Progressive”. В тази статия Ван Роден пише:

Американски разследващи в Дахау, Германия, използват долупосочените методи, за да изкопчат самопризнания: побой и жестоки ритници, избиване на зъби и челюсти, военопленниците са били държани под строг тъмничен контрол, ограничени хранителни дажби, духовно мизерстване, обещания за оттегляне на обвиненията. Оплаквания, разглеждащи горе-изложените начини за изтръгване на самопризнания, са били получени от главния секретар на Американската армия, Кенет Ройъл, миналата пролет. (1948г.)

Самопризнанията, които по-късно са приети в делото като улики, са взети от мъже държани в продължение на 3-4-5 месеца, в самостоятелни килии, дажбите два пъти на ден са им били подавани през един процеп във врата, без прозорци, без възможност за физически упражнения. Не им е позволено да разговарят с никого. Те не са имали никаква връзка със семействата си, нито възможност за комуникация със свещеник или друго духовно лице. Строгият тъмничен затвор и изолацията дават задоволителен резултат в опитите да бъдат накарани германските обвиняеми да подпишат готовите показания. Показанията обаче не включват само подписалият се, а често въвличат и други обвиняеми.

Много от германските обвиняеми са с избити зъби, някои са с разбити челюсти, нашите разследващи са им нахлузвали черни качулки, а след това удряли по лицата с месингов бокс, ритали или налагали с каучукуви маркучи…

Всички, с изключение само на двама от 139-те случая, които разследвахме, са били удряни в слабините. Това е стандартна процедура, прилагана от американците. Пърл признава, че са били използвани убеждаващи техники, включително и насилие и заявява, че съдът е свободен да реши дали взетите по този начин самопризнания, трябва да бъдат използвани в съда. Всичко обаче минава безпроблемно.

27 май 1946

Снимката по-горе показва Хърбърт Розенщок, преводач, седнал до SS 2-ри л-т Курт Флам, който отговаря на въпросите на обвинението, поставяни от подполковник Бъртън Ф. Елис, който е прав на снимката. Забележете белезите по лицето на 2-ри л-т Флам.

Ван Роден също така споменава в своята статия, че обвинените по делата в Дахау не е можело да бъдат преразгледани, защото американската армия възприема руската идея, че разследващите по случая са онези, които всъщност определят дали обвиняемият е виновен или не, съдебните заседатели само поставят присъдата. По това време, когато статията му излиза в медиите, 100 от 139-та обвинени, чиито дела са върнати за преразглеждане, са вече мъртви включително и 5-ма от 29-мата, чиито присъди е трябвало да бъдат намалени.

След като военният губернатор на американската окупация в Германия генерал Клей не отговаря пред по-висша инстанция, той продължава с исканията екзекуциите да бъдат изпълнени, но затова пък нарежда да бъдат забавени екзекуциите по делото Малмеди заради нарастващите полемики в обществото. Също като Еверет, генерал Клей е порядъчен мъж от Юга - Атланта и също като Еверет е един от героите на Германия след като издава нареждането за пренасянето на военни помощи за Берлин през 1948 г.

Съдия Ван Роден, завършва статията си по следния начин:

Американските следователи, които извършват зверствата в името на американската справедливост, под знамето на Америка, са ненаказани. В този случай има няколко неща, които могат да бъдат направени:
1. Всички затворници, чиито присъди не са били изпълнени, трябва да бъдат спасени след пълно съдийско преразглеждане;
2. Американските следователи, които се възползват от силата на победителите и превръщат справедливостта в отмъщение, трябва да бъдат съдебно призовани за предпочитане в Съединените щати, в един публичен процес и срещу тях трябва да бъдат повдигнати обвинения.
В случай, че делото срещу престъпленията на американците не се води в Америка, престижът на страната ни и на американската справедливост ще пострадат значително и непоправимо. Ние частично можем да изкупим вината за нашите собствени грешки, ако ги открием, порицаем и публично се откажем от тях. Ако чакаме враговете ни да разгласят навън, тогава ще ни остане само засрамено да преклоним глава в признание.

Малко след като статията е публикувана в „The Progressive” сенатският подкомитет разкрива, че статията е написана всъщност от Джеймс Финъкейн, антивоенен активист, който получава информацията за написване на статията от Рудолф Ашенауер, немския адвокат защитник на обвиняемите. Финъкейн, който е асоцииран секретар на националния съвет за защита на военните асоциации, дава сходна информация по въпроса. Той споделя, че след като присъства на публична среща, на която Ван Роден разказва за случая, се интересува дали може да използва името на съдията като автор на статията. Ван Роден, дава своето съгласие.

По-късно пред разследващия комитет на американските служби по делото Малмеди Ван Роден свидетелства, че не е написал статията лично и че не може да потвърди наличието на доказателства за физическо насилие над обвиняемите. Информация за това намираме в “Кланетата в Малмеди”, написано от Ричард Галахър през 1964 г.

Преди доклада на комисията Симпсън, която преразглежда делото Малмеди, Върховният съд е в безизходна позиция, що се отнася до петицията внесена от Еверет за преразглеждане на делото, според Habeas corpus. (английски закон от 1679 г., който гарантира неприкосновеността на личността – б.пр.)

По това време Еверет вече е извън армията и практикува гражданско право, но въпреки това продължава да се бори, за да издейства ново дело за задържаните по обвиненията по случая Малмеди. На 22 февруари 1949 г. Еверет изпраща петиция до международния съд в Хага, в която обвинява Съединените американски щати в престъпване на международните закони. Еверет знае много добре, че петицията му може изобщо да не бъде разгледана в съда, защото само цял щат, а не отделна личност може да апелира към върховния съд в Хага, Еверет предприема отчаяни мерки, за да отложи вече планираните екзекуции на неговите “момчета от Малмеди”. Като причина за петицията Еверет заявява, че Германия не е отделен щат на този етап и че той се обръща към съда от името на целия германски народ. Към петицията Еверет отново прилага подробния доклада за насилието върху обвиняемите и въпреки всичко неговата молба е отхвърлена.

Междувременно през февруари 1949 г. републиканският сенатор Уилям Ленгър от Северна Дакота, представя Сенатско решение 39 и призовава за разследване на съдебно-военната система в окупирана Германия. После излага петицията на Еверет пред върховния съд, като петицията и всички обвинения срещу еврейските следователи по делото влизат в архивите на конгреса. Създадена е специална подкомисия към комитета на сенатските въоръжени служби, която да разследва обвиненията на Еверет. Подкомитетът е оглавяван от републиканският сенатор от Кънектикът Реймънд Болдуин.

Сенатор Болдуин е пълномощник адвокат в адвокатската кантора на Пулман и Корнъли, където негов сътрудник е Дуайт Фантън, главният занимаващ се с разследването на случая Малмеди, преди Бърт Елис да застане на неговото място. На пресконференция по повод обвиненията, заедно с Морис Елоуиз, един от обвинените американски следователи, Фантън, отрича да са били използвани каквито и да е неподходящи методи по време на разпитите с германските обвиняеми.

Друг член на подкомитета, занимаващ се с разследването по случая е сенаторът демократ Estes Kefauver, който е практикувал право с Рафаел Шумахер, вторият главен обвиняем по случая Малмеди. При нормални обстоятелства подобно разследване би се провело от Сенатския юридически комитет, отговор на въпроса дава Уийнгартнър, автор на книгата “Ексцентричната кампания” ("A Peculiar Crusade"), където пише: “Армията успешно изключва Юридическият комитет към Болдуинския подкомитет от разследването.”

През март 1949 г., около месец преди да започнат изслушванията към Болдуинския подкомитет, генерал Луишъс Клей дава нареждане за изпълнение на 6 смъртни присъди, от 29-те, доживотни. Присъдата на Standartenführer Пайпер, главният обвинен по делото Малмеди, не е включена за изпълнение на този етап. Въпреки че Пайпер лично никога не е разстрелвал американски военнопленници той е считан за човекът, който според слуховете издава заповед на въоръжените единици да не взимат военопленници.

Редник Самюел Бобинс от американската армия се опитва да идентифицира мъжа от Waffen-SS, спасил живота му.

Сенатор Джоузеф Маккарти, който по-късно става известен с гоненията срещу комунистите в Америка печели първо лошата си слава като член на Болдуинския подкомитет, застанал на страната на Еверет. Маккарти се обявява срещу изслушванията в подкомитета, когато му става ясно, че членовете на подкомитета са предубедени относно обвиняемите по делото Малмеди. В реч от трибуната на Сената на 26 юли 1949 г. Маккарти обвинява публично Сенаторите Болдуин и Kefauver, в манипулиране на разследването заради тесните връзки, които имат с двама от заподозрените по делото. Пред подкомитета са представени писмени свидетелски показания от SS обвиняемите, които заявяват, че са подписали самопризнания след като срещу тях са били използвани насилствени методи. Представени са и зъболекарски показания, които свидетелстват, че обвиняемите са имали множество изпочупени зъби и фактури на челюстите. Според книгата на Уийнгартнър (вече посочена по-горе) Хърбърт Стронг, евреин роден в Германия, граждански защитник, който работи в полза на защитата, свидетелства, че: „Полковник Розенфелд винаги е бил предубеден към защитата и често е контролирал силово нещата, ако те са клонели в тяхна полза”.

Друг свидетел е съдебния репортер Джймс Бейли, който заявява, че е бил свидетел как еврейският следовател л-т Уилям Пърл удря германски затворници. Курт Тайл, преводач към армията, свидетелства, че лейтенант Уилям Пърл и друг еврейски следовател – Хари Тон са споделяли с него одобрението си относно насилието при разпит и дори настоявали Тайл да види един от последните “разпитани” - проснат безчувствен на пода в килията си все още с качулка на главата след проведения разпит. След като член на комитета повдига въпроса, защо не са били правени медицински експертизи на SS обвиняемите по случая, експертизи са назначени за изпълнение - три години след случилото се. Резултатите доказват, че по никой от мъжете не са открити белези от насилие.

На 13 октомври 1949 г., подкомитетът по случая публикува делото включително и крайното си заключение. В книгата си Уийнгартнър пише за заключението следното:

На базата на проведените медицински експертизи, изявления, сочещи, че е било прилагано физическо насилие, за да бъдат изтръгнати свидетелски показания, се приемат за неверни, поради не намирането на солидни доказателства сочещи обратното.

Подобни улики са открити само в няколко от преразгледаните дела, те не могат да бъдат отречени и ще бъдат запазени в архива, а що се отнася до подробности относно незаконно-употребените методи, то те са счетени като ненужни усложнения в разследването и могат да бъдат грешно разтълкувани и разбрани от обществото. Според вижданията на подкомитета германските обвиняеми по делото са анормални (противоестествени) човешки същества и при необходимост и добра обосновка за причините, употребата на креативни техники по време на разследването могат да бъдат оправдани.

Сенаторите признават, че са спирали семействата да носят каквито и да е провизии на обвиняемите и заявяват, че трудно са можели да постъпят по-друг начин, след като един от обвиняемите свидетелства, че подобни действия са били чисто и просто тактика от тяхна страна. Членовете на подкомитета не осъждат и не могат да порицаят използването на военна хитрост, но изразяват съмнения, че подобни действия едва ли са оказвали някакво влияние върху “този тип индивиди, които е трябвало да бъдат разпитвани”. По повод на изразено мнение, че разследването е можело да бъде по-пълноценно ръководено, ако в него са участвали хора, обучени за тази работа или замаскирано са били поставени обвиненията на Еверет за антисемитизъм, по-точно, че участието на неродени в Америка следователи в делото, е увеличило естественото негодуване, което съществува в окупираната държава срещу посочените вече следователи и най-вече техния произход - подкомисията заявява, че посочените причини са несъществени и че не намира, защо трябва да бъде критикуван процесът на разследване, проведен преди делото.

Неблагоприятното развитие по делото след произнасянето на подкомитета на Болдуин е последната капка за Еверет. Досега той е изхарчил между 40 000 и 50 000 долара, равностойни на днешните половин милион щатски долара по делото, адвокатската му практика е занемарена от неуморните усилия да помогне на обвиняемите по делото дълго време след като напуска армията. Здравословното му състояние е критично и сърдечен удар му пречи да се яви, за да даде показания пред подкомитета. Нямало възможност, която Еверет да не е използвал, за да помогне на шестимата обвинени по делото Малмеди, все още намиращи се на пътя към смъртта в затвора „Ландсберг”.

В средата на 1949 г., американската армия е заменена от американски щатски департамент като окупационен пълномощен орган над Германия под командването на главния комисар – Джон Макклой, който ръководи гражданската инстанция, която представлява Съединените щати, в неговата зона на окупация. Генерал Клей е заменен от генерал Томас Т. Харди, който представлява най-висшата военна инстанция в Германия. През 1949 г. Федерална република Германия избира за свой канцлер Конрад Аденауер, въпреки че по онова време западните части на държавата са все още под американска окупация. По въпроса за германските обвиняеми комисията Симпсън съветва да бъде проявено снизхождение и задържаните да бъдат освободени при условие, че няма да участват във военни действия... Съветът на комисията се превръща в реалност едва в края на 1949 г.

Според Уийнгартнър последните 6 смъртни присъди най-накрая са намалени от генерал Хенди през 1951 г., когато новосъздалата се Федерална република поставя това условие като предварителна предпоставка, за да прегрупира отново войските и да участва заедно със съюзническите сили в Студената война срещу комунистическия Съветски съюз. През 1955 г., за да бъдат пуснати обвинените по делото Малмеди, се създава Клеменският борд, в който вземат участие 3-ма германци и по един представител от САЩ, Великобритания и Франция, и в резултат на това през октомври 1955 г. бива освободен SS-Oberstgruppenführer Зеп Дитрих.

Любимият генерал на Хитлер - "Зеп" Дитрих

За Дитрих обаче не се оказва лесно да избяга от правосъдието заради известната привързаност на фюрера към него. Хитлер, който го оценява изключително положително, веднъж заявява: „Ако имам син, то искам той да прилича на Дитрих”.

След като е освободен Дитрих е отново обвинен от германски съд за участието, което взима при екзекуцията на 6-ма войници от SA през юни 1934 г. Като резултат на лоялността му към Адолф Хитлер, който нарежда да бъде извършена екзекуцията, Дитрих расте бързо във военната йерархия, въпреки че по произход е само един баварски селянин, който едва умее да се изразява. Той е признат за виновен от немския съд и излежава още 18 месеца в затвор – 1959 г. е освободен заради влошеното му физическо състояние.

Дитрих е безразсъдно смела и авантюристична личност, уважаван много от Waffen-SS частите. Той умира на 74-годишна възраст на 21 април 1966 г. На погребението му присъстват 6 000 Waffen-SS войници в знак на уважение.

Дитрих, подсъдим за военни престъпления

Най-накрая всичките 73-ма обвинени по делото Мелмъди са освободени от затвора в Ландсбърг, включително и Йохен Пайпер – главният обвиняем. Той излиза последен от затвора. Пайпер е пуснат на свобода на 22 декември 1956 г.

Пайпер е роден на 30 януари 1915 г., а когато се случват кланетата в Малмеди той е едва на 30 години. Ако Германия бе победила във войната Пайпер щеше да бъде обявен за национален герой, най-големият герой в историята на страната си, войник сражавал се с чест за родината. Вместо това той завършва кариерата си като военен престъпник, прекарва 11 от най-добрите си години в затвора, включително и 55 месечно мъчително чакане, докато е в сила смъртната му присъда. След като е освободен не може да да превъзмогне позорът, че е бил осъден като военен престъпник. Започва поредица от работи, като не успява да задържи никоя. Най-накрая, през 1972 г., се премества във френското селце Трав.

Точно когато започва да пише книга за кланетата в Малмеди, на 14 юли1976 г., Пайпер е убит от избухнала бомба в дома му. Той многократно е предупреждаван да напусне, но отказва. Умира както е живял – с оръжие в ръцете си, отказва да бъде изнесен от дома си. На 14 юли - националният празник на Франция, еквивалент на американския 4 юли.

Група французи, със ски маски на лицата, позират за снимка, на която пише: “Пипнахме Пайпер”. Снимката е публикувана на 7 ноември 1976 г. в списание „Ню Йорк Таймс”.

Телата на жертвите на кланетата в Малмеди са погребани временно в капелата Henri-Chappelle, на 25 мили северно от селцето Малмеди. След войната временното военно гробище става временно гражданско гробище и 21 от героите, паднали в Battle of Bulge, са все още погребани там. Каменна стена е изградена в памет на всички жертви на кланетата в Малмеди, близо до мястото на трагедията.