През лятото на 1940 г. шансовете на Kriegsmarine са се подобрили съществено. Опирайки се на окупираното френско атлантическо крайбрежие, върховното командване чертае амбициозни планове за пълен контрол от Северния полюс до Гибралтар и задушаване на Великобритания. Само преди по-малко от година гросадмирал Редер заявява, че единственото нещо, което германският боен флот може да направи в неравната битка, е да загине с чест. Въодушевен от изключително благоприятното развитие на събитията, той при все това остава верен на веруюто си отпреди войната. Стратегическата инициатива трябва да остане запазена за големите бойни кораби, от които според него зависи схватката с Royal Navy . На настояванията на Дьониц за колкото се може по-бързо изграждане на голям подводен флот е откликнато само частично въпреки огромните успехи на подводниците, от които през първите месеци на ВСВ обикновено не повече от дузина се намират на фронта. Само между юни и август 1940 г. са потопени 157 противникови кораба с общ тонаж от 842 000 т. По същото време Ерих Редер вижда нещата по доста по-различен начин от BDU (Befehlshaber der Unterseeboote – Дьониц): „Върховното командване на флота е твърдо убедено в това, че досегашният ход на Войната позволява да се говори за възраждане на линейния кораб. Не подводниците, от които, разбира се, не може да се откажем, а големите бойни кораби ще изнесат основната тежест във войната на море.” Скоро тази концепция въпреки немалки първоначални успехи ще претърпи крах.

От ноември 1940 г. се наблюдава повишена германска активност в Атлантика. Първата по-сериозна акция е на тежкия крайцер Адмирал Шеер, който връхлита върху лошо подсигурен конвой и потапя няколко търговски кораба, след което продължава „лова” си в южно направление. Характерно за тази тактика (известна в англосаксонската литература като „ Hit-and-run-System ”) е, че германските крайцери отбягват сражения с равностоен им противник и атакуват неочаквано на различни точки на военния театър комуникациите на врага. През декември в Северния Атлантик прониква и тежкият крайцер Адмирал Хипер, но е принуден скоро да се върне в Брест. През февруари 1941 г. заедно с него в открито море се отправят линейните кораби Гнайзенау и Шарнхорст (31,850 т.), които трябва да пресрещнат конвой, идващ от Сиера Леоне. През март адмирал Лютйенс, наследил поста шеф на флота от адмиралите Бьом и Маршал, постига значителен успех, който издига авторитета му в очите на Редер неимоверно. Флагманският кораб Гнайзенау, на който се намира адмиралът, и Шарнхорст потапят 13 кораба в Средния Атлантик. Какви са резултатите от действията на германския надводен флот? Адмирал Шеер, Адмирал Хипер, Гнайзенау и Шарнхорст унищожават 48 противникови кораба с общ тонаж 270,000 т. Това постижение е напълно съизмеримо с успехите на първия през войната подводен ас Ото Кречмер, попаднал в плен през същия март 1941. Гросадмирал Редер обаче е обнадежден и решава да пусне в ход операция „Райнюбунг”.

Едва ли има кораб във военноморската история, който да е предизвикал толкова големи очаквания и надежди, а загубата му да е донесла толкова покруса, колкото Бисмарк. В средата на май 1941 г. Ерих Редер е решен да смаже с един страхотен удар гордостта на британския военноморски флот. Досегашната “Hit-and-run-System” остава на заден план, без да бъде, разбира се, отхвърлена. Пред два кораба със съвсем различни военнотехнически показатели е поставена задачата да проведат мощна операция срещу английските комуникации в Атлантика, като потопят всяка противникова бойна единица, изпречила се на пътя им. Най-мощният германски тежък крайцер Принц Ойген (екипаж 1600 души) построен окончателно през август 1940 е със следните общи характеристики: 14 420 т., максимална скорост 34 възела, обсег на действие 6800 морски мили. Що се отнася до въоръжението, то се състои от осем 20, 3 см. и дванайсет 10,5 см. оръдия, както и дванайсет 3, 7 см. и 28 2 см. противовъздушни оръдия. Колосът Бисмарк (екипаж 2092 души) със своите 41 700 т. като най-голям линкор на Kriegsmarine след Тирпиц (42 900 т.), макар и да има сходен силует с този на Принц Ойген, представлява много по-сериозна заплаха за британския флот. Дълъг 251 м. и широк 36 м., той развива максимална скорост от 30 възела. Осем 38 см. и дванайсет 15 см. оръдия заедно с многобройни Флак го правят истинска морска крепост, на която освен това остава място за шест самолета, стартиращи чрез двоен катапулт. Именно на нея адмирал Лютйенс с 2000 офицери и матроси ще посрещне съдбата.

Операция „Райнюбунг” започва на 18 май 1941 г., когато Бисмарк и Принц Ойген напускат Готенхафен (Гдиня). Излизайки след два дни от Балтийско море през Скагерак, те за първи път са забелязани от противникови агенти близо до датското крайбрежие. На 21 май след като получават допълнително гориво в Корфсфьорд при Берген, двата кораба се отправят в открито море. Адмиралтейството заповядва засилване на британските сили между Исландия и Гренландия, където обикновено германските бойни кораби проникват в атлантическите простори. През вечерта на 23 май британските крайцери Съфолк и Норфолк влизат в контакт с врага. Бисмарк, на който вече са засекли английските съобщения, отправя няколко залпа срещу Норфолк. Британците обаче добре са преценели шансовете си и се държат на дистанция. Крайцерите са предали на Royal Navy координатите на Бисмарк, с което са изпълнили задачата си. На следващия ден вече сблъсъкът е неминуем. В 5.53 ч. Суперкрайцерите Худ и Принцът на Уелс откриват огън срещу Групата Бисмарк. Ъгълът обаче е неудачен, което оставя инициативата в германски ръце. Първоначално англичаните не могат да различат линкора от тежкия крайцер. В следващия миг адмирал Лютйенс дава заповед за артилерийски обстрел от разстояние 15 км. Принц Ойген поразява Худ с 20,3 см. снаряд, което твърде много улеснява задачата на флагманския кораб. Бисмарк подлага на смъртоносен огън противниковия крайцер. След пряко попадение в помещението с мунициите Худ е просто вдигнат във въздуха, завличайки на морското дъно само осем минути след началото на сражението вицеадмирал Холанд с почти целия му екипаж.

Малко по-късно в 6.02 ч. първите залпове на Принц Ойген нанасят тежки поражения на Принцът на Уелс и последният е принуден да се оттегли. Вместо с тежките оръдия на Бисмарк да го довърши безпощадно, германският адмирал се отказва от преследване. Линкорът губи освен това голямо количество гориво, поради удар в предната част на кораба, което намалява оперативните му възможности на атлантическия театър. С изпускането на добрата възможност за унищожаване на втория британски кораб и с продължаването на океанския поход Лютйенс извършва фатална грешка.

Адмиралтейството влага всичките си сили в преследване на Бисмарк, защото там разбират, че в психологически план е дошъл повратен момент във войната на море. Три дни наред англичаните не съумяват да открият местоположението на противника, макар че имат приблизителна представа за неговия курс. Това не на последно място е обусловено от разделянето на Принц Ойген от по-мощния кораб, за да не свърже участта си при така стеклите се обстоятелства непременно с него. Флотският шеф обаче не изпитва особени притеснения, което проличава от радиосъобщенията до върховното командване, в които той в детайли описва сражението срещу Худ. Това дава нов шанс на англичаните, които отново попадат на вярна следа. Два дни по-късно британски разузнавателен самолет открива Бисмарк на директен курс към Биская. Единствено идващият от Гибралтар самолетоносач Арк Роял е в състояние да пресрещне пътя на линкора. След като по погрешка първоначално е атакуван английският крайцер Шефийлд, на 26 май в 19.15 ч. 15 въоръжени с торпеда самолета Суордфиш, излитат от Арк Роял, за да атакуват толкова дълго преследвания противник. Към 20.47 ч. Бисмарк е ударен тежко на десния борд. На следващата сутрин линейният кораб се движи едва със 7 възела, което позволява на линкорите крал Джордж V и Родни, подкрепени от тежкия крайцер Норфолк и други кораби да го застигнат. Към 8.50 между двата британски и германския линеен кораб се води вече ожесточен артилерийски дуел от разстояние 22 км. В неравната битка Бисмарк получава все по-страшни поражения. Довършващи са торпеднити попадения на тежкия крайцер Дорсетшайър. На 27 май в 10.40 ч. корабът, който е трябвало да донесе превъзходство на Kriegsmarine, потъва с почти целия си екипаж, като само 115 души са спасени от англичаните. Сред жертвите е и адмирал Гюнтер Лютйенс.

На 1 юни Принц Ойген успява да се добере невредим до Брест, но това е малка утеха за военноморското командване. Стратегическите концепции на гросадмирал Редер се оказват неприложими към реалностите на тази война. От този момент насетне става пределно ясно, че битката за Атлантика може и ще бъде водена единствено от подводния флот